С двайсетгодишното беемве на Маркот отидоха в друг жилищен квартал на Палембанг. Тук пътищата бяха черни, къщите — не по-големи от петдесет — шейсет квадратни метра, с ръждиви ламаринени покриви, небоядисани дървени плоскости и прозорци с мрежи срещу комари. Почти до всяка имаше малка зеленчукова градинка, курник или обор с козички.
Маркот спря пред една от къщите. Сам и Реми паркираха зад него и слязоха.
— Не говори английски и е над деветдесетгодишен — предупреди ги той.
— А кой е той всъщност?
— Прощавайте. Думади Орисага. Преди да почине, Хавиер имал десет деца от една местна жена. Думади е пряк негов потомък.
— Мислех, че е йезуит — отбеляза Реми.
— Бил е, но по някое време се отказал от обета си, очевидно и от този за безбрачие.
— Може би заради горчивия си опит с Църквата — предположи Сам.
Последваха Маркот по пътеката и стигнаха до врата с износена мрежа срещу комари. На четвъртото потропване се появи старец с дълга бяла риза. Беше висок само метър и петдесет, а лицето му имаше предимно индонезийски черти, макар да се забелязваха и някои испански.
Маркот му каза нещо на индонезийски или някой от местните диалекти. Старецът се усмихна, кимна и отвори вратата. Тримата влязоха вътре. Вътрешността на къщата беше разделена на три: гостна с четири пластмасови стола и картонена масичка, спалня с баня и кухня. Думади ги покани с жест да седнат.
Маркот представи Сам и Реми и обясни, че са дошли в Палембанг да научат повече за Орисага. Думади му отвърна.
— Иска да знае защо се интересувате — преведе Маркот. — Тук много старателно пазят историята на семейството си, дори петстотин години по-късно. Почитта към предците е дълбоко запечатана у индонезийците.
Сам и Реми се спогледаха. Не бяха допускали, че ще открият наследници на Орисага и съответно не бяха обсъдили как да представят мисията си.
— Нека кажем истината — предложи Сам. — Ако кодексът изобщо принадлежи на някого, то е на този човек.
Реми кимна, бръкна в чантата си и извади плик. Разрови снимките и бележките в него и извади сканираното изображение на кодекса. Подаде го на Думади.
— Кажете му, че смятаме, че това е принадлежало на Орисага и че според нас именно заради него е дошъл в Индонезия — обърна се Сам към Маркот.
Маркот преведе. Думади кимаше, но Реми виждаше, че почти не чува. Настъпи продължително мълчание. Накрая Маркот каза нещо друго. Думади остави разпечатката, стана и се затътри към спалнята. След малко излезе и подаде една рамка на Реми.
Калиграфски изпълнен, с филигранни краища и сложни орнаменти, оригиналът беше много далеч от снимката, но Сам и Реми знаеха много добре какво виждат: пиктограмата от Кодекса на Орисага.
Думади посочи рамката, после разпечатката и каза нещо на Маркот, който преведе:
— Не разпознава долната част, но горната се е предавала в семейството му от поколение на поколение.
— Защо? — попита Сам.
Маркот преведе, изслуша отговора на Думади и отново се обърна към тях:
— Това е гербът на фамилията Орисага.
— Знае ли какво означава?
— Не.
— Никой ли не е говорил за това?
— Не. Казва, че винаги е било част от семейството. Смята, че е било важно за Орисага, и това му стига.
Сам прерови плика на Реми и извади изображението на Уенди на Кецалкоатъл от илюстрацията на Чикомоцток.
— Това говори ли му нещо?
Маркот преведе, а като чу отговора, се усмихна и ги попита:
— Коя част: грозната змия или птицата?
— Птицата.
Думади въздъхна.
— На практика нищо. Просто птица. Виждал е такива в зоопарка.
— Тук ли?
— Не си спомня къде точно. Казва, че е виждал такава като дете. Баща му я наричал „птицата с шлема“ заради изпъкналостта отзад на главата.
Сам отвори уста, поколеба се, после все пак попита:
— А как се казва всъщност?
— Малео. Думади казва, че била много по-красива, отколкото на рисунката. Средна по размер, с черно гръбче, бели гърди, жълта кожа покрай очите и оранжев клюн. Приличала на шарено пиле.
Думади каза още нещо и Маркот преведе:
— Иска да знае дали тази рисунка има нещо общо с Орисага.
— Да — потвърди Сам.
— Напомня му за една история, свързана с него. Искате ли да я чуете?
— Да, моля — отвърна Реми.