— С кислород или шнорхели? — попита тя.
— Да започнем с шнорхелите. — Камбаната се намираше само на три метра под повърхността. — Да огледаме добре с какво си имаме работа, после ще преценим.
Също като предишния ден — и както в деветдесет процента от времето в Занзибар, — водата беше поразително бистра, с нюанси от тюркоазно до индигово синьо. Сам се прехвърли през планшира, последван от Реми. Двамата останаха няколко секунди на повърхността, докато мехурчетата и пяната се разсеят, после се гмурнаха. Когато стигнаха бялото пясъчно дъно, се обърнаха надясно и скоро стигнаха до наноса. Там отново се гмурнаха и се спуснаха до дъното покрай отвесната пясъчна стена. Спряха, коленичиха на дъното и забиха водолазните си ножове в пясъка, за да ги използват за хватки.
Пред тях бе началото на Мъртвата зона. Заради снощната буря не само се беше развълнувало течението в основния канал, но и се бяха насъбрали много отломки, които бяха заприличали на плътна сиво-кафява стена. Тя поне щеше да държи акулите встрани от плитчините. Лошото беше, че и от мястото си в момента усещаха теглещото ги течение.
Сам почука по шнорхела си и посочи с палец нагоре. Реми кимна.
Изплуваха на повърхността.
— Усети ли това? — попита Сам.
Реми кимна.
— Все едно някаква невидима ръка се опитва да ни хване.
— Стой близо до наноса.
— Ясно.
Гмурнаха се отново. На дъното Сам погледна екрана на джипиеса, ориентира се, посочи на юг и показа с пръсти на Реми: „десет метра“. Излязоха на повърхността и заплуваха натам. Сам водеше, като се едно око следеше джипиеса. Спря и посочи с показалец надолу.
Там, където преди бяха видели камбаната, сега нямаше нищо, освен кратер с формата на бъчва. Двамата разтревожено се огледаха. Реми първа забеляза извита вдлъбнатина по дъното на три метра вдясно от тях, свързана с друга подобна от линия като опашката на пепелянка. Проследиха повтарящия се десен и накрая, на около шест метра забелязаха тъмен силует. Камбаната.
Не бе нужно богато въображение да се досетят какво се е случило: през нощта вълните са подкопали пясъка, а камбаната се е изтърколила. После течението я е подхванало. Физиката, дълбаещите вълни и времето са си вършили работата, докато бурята най-сетне е отминала.
Сам и Реми се спогледаха и развълнувано си кимнаха.
Танзанийският закон им забраняваше „специални методи на изравяне“, но Майката Природа им беше помогнала.
Заплуваха към камбаната, но на средата на пътя Сам се протегна и улови Реми за ръката. Тя вече беше спряла и гледаше втренчено, видяла същото.
Камбаната се крепеше на ръба на пропастта. Тясната й част и короната бяха заровени в пясъка, но отворът се подаваше над бездната.
Излязоха на повърхността и си поеха дъх.
— Прекалено е голяма.
— За какво? За да падне?
— Не, за да е от „Спийкър“.
— За това си права. Не се бях замислил.
Водоизместимостта на „Спийкър“ беше четиристотин и петдесет тона. Според стандартите за онези времена камбаната му надали би тежала повече от двайсет и пет — трийсет килограма. Тази обаче беше по-голяма.
— Стъранно, колоко стъранно2 — рече Сам. — Хайде обратно на лодката. Трябва ни план.
На няколко метра от корабчето зад гърбовете им изръмжаха приближаващи дизелови мотори. Двамата стигнаха до стълбичката и се обърнаха. Беше военен катер на танзанийската брегова охрана, на стотина метра от тях. Качиха се на палубата и свалиха екипировката си.
— Усмихвай се и махай — промърмори Сам.
— Загазихме ли? — попита Реми усмихната.
— Не знам. Скоро ще разберем — отвърна Сам, без да спира да маха.
— Чувала съм, че танзанийските затвори са неприятно място.
— Не знам за приятен затвор. Всичко е относително.
Катерът се изравни успоредно с корабчето им, с нос до кърмата им. Сам видя, че е подобрен китайски катер „Юлин“ от шейсетте години. Бяха виждали такива няколко пъти по време на екскурзиите си до тук и Сам, искрено заинтересуван, беше научил това-онова за тях: дванайсет метра дълъг, десет тона, тривинтов, два дизелови мотора по шестстотин конски сили, две 12,7-милиметрови оръдия и отпред, и отзад.
На задната палуба стояха двама моряци, облечени в камуфлаж, отпред — още двама. Всички бяха преметнали автомати „Калашников“ АК-47 през рамо. От кабината излезе чернокож мъж в снежнобели дрехи, очевидно капитанът, и се приближи до перилата.