Залива Лампунг, Суматра
Сам намали мощността и зави перпендикулярно на вятъра. Лодката спря и започна леко да се полюшва. На няколкостотин метра от лявата им страна се намираше Мутун — едно от десетките гористи островчета покрай двата бряга на залива, а отдясно в далечината беше Инда Бийч.
— Добре, още веднъж.
— Колко пъти ще го повтарям, Сам? Отговорът е още „не“. Ако ти останеш, и аз оставам.
— Тогава да си вървим у дома.
— Не искаш това.
— Вярно е, но…
— Започваш да ме ядосваш, Фарго.
Стана му ясно, че не се шегува. Когато Реми го наричаше по фамилия, значи, търпението й се изчерпваше.
След срещата си с Ривера в музея бяха хванали следващия ферибот до Сол Марбела, на около двайсет километра от доковете на Картита Бийч. Докато чакаха ферибота да потегли, Сам наблюдаваше катера на Ривера, който накрая се скри над нос Танджунг на югозапад.
Когато се върнаха в Ява, взеха такси до „Четирите сезона“, където бързо си събраха багажа, а после то ги откара до летището и се качиха на следващия чартър над проливите до Лампунг. Кацнаха малко преди мръкване и си намериха хотел на няколко километра надолу по брега, откъдето се обадиха на Селма.
Решиха, че колкото по-скоро стигнат до Пулау Легунди, толкова по-добре. Макар донякъде да очакваха Ривера да изникне отново отнякъде, внезапното му появяване в музея и заплахите ги бяха убедили, че трябва да действат бързо. За тази цел Селма отново вкара в действие способностите си и им осигури седемметров моторен пиниси — тесен, плоскодънен съд с всички необходими провизии, да ги чака на кея преди изгрев. До обед вече бяха покрили една трета от разстоянието до Пулау Легунди.
— Досега никога не сме допускали хора като Ривера да ни надвият. Защо да почваме тепърва?
— Знаеш защо.
Тя се приближи и нежно го докосна по рамото.
— Карай, Сам. Да завършим заедно каквото сме започнали.
Той въздъхна и се усмихна.
— Ти си забележителна жена.
— Знам. Хайде, карай.
В късния следобед малкото петно на хоризонта започна да се превръща в остров с тучни зелени върхове и скалист бряг. Оформен като нащърбена запетайка, необитаемият Пулау Легунди беше около шест километра дълъг и три километра широк. Подобно на всички острови в и около Зондския пролив, и той някога е бил покрит от пепелта на Кракатау. Сто и трийсет години дъждове и вечното търпение на майката природа обаче го бяха превърнали в самотен оазис от дъждовни гори.
Само малко над двайсет и четири часа след като напуснаха Джакарта, когато слънцето се спускаше над върховете на Легунди, Сам насочи носа на пиниси към един тих залив от източната страна. Изкара лодката на плажната ивица, широка три метра и покрита с бял пясък. Реми скочи на брега, а Сам хвърли раниците и я последва. После върза въжето за едно дърво наблизо.
Реми разтвори върху пясъка туристическата карта, която бяха купили от хотела. Двамата приклекнаха до нея. Преди да си тръгнат от музея, Сам беше разгледал няколко цифрови карти на мултимедията и мислено беше запомнил местоположението на кораба.
— От тук имаме по-малко от километър и половина до западната страна — каза той. — Доколкото помня, „Шенандоа“…
— Ако приемем, че е бил той.
— Моля се да е бил. Според мен би трябвало да е стоял тук, в този плитък залив. Ако вземем участта на „Бероу“ за пример…
— Да, я ми обясни пак.
— Според общоприетата история „Бероу“ е единственият кораб, отнесен към сушата. Всички по-малки съдове са били или потопени, или моментално унищожени от цунами. А ето и моята теория: различното при „Бероу“ е било, че е бил закотвен в устието на река.
— На пътя на най-малкото съпротивление.
— Именно. Бил е изтласкан навътре по вече съществуващ вдлъбнатина в релефа. Ако прекараш линия от Кракатау, през мястото му на закотвяне и към острова, ще видиш…
Наведена ниско над картата, Реми довърши мисълта му:
— Пролом.
— Дълбок, ограден от двете страни от сто и петдесет метрови върхове. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че проломът свършва под този трети връх на няколкостотин метра от отсрещния бряг. Километър и половина дълъг, четиристотин метра широк.
— Което показва, че не е бил смазан от прах, разбит на сушата или потопен на дъното? Намираме се на петдесет и шест километра от Кракатау. „Бероу“ е бил на седемдесет и пет и е свършил на километри навътре в сушата.