— Мисля, че точно това е терминът. Макар че принципът тук е малко по-различен.
— На това разчитам. Ако приемем, че „Шенандоа“ е бил отнесен до тук, той е бил залят от цунами и покрит с хиляди тонове подгизнали растения и дървета. Когато е дошъл пирокластичният поток, всичката влага се е изпарила и, да се надяваме, вместо кораба е било овъглено одеялото от листа.
Реми кимна.
— А той самият е бил погребан под дебел слой пепел и пемза.
— Това е теорията ми.
— Защо никой не го е намерил?
Сам сви рамене.
— Никой не го е търсил. Колко артефакти се откриват на броени метри от разкопки, разработвани години наред?
— Много са.
— Освен това „Шенандоа“ е бил дълъг само седемдесет метра и десет метра широк. Този пролом е… — Сам пресметна наум, — двайсет и пет пъти по-дълъг и четирийсет пъти по-широк.
— Не си глупав, Сам Фарго. — Реми погледна склона отпред. — Как мислиш? Право надолу?
Сам кимна.
— Мисля, че може да стане.
Спускането беше бавно, но не особено опасно. Използвайки стволовете на диагонално растящите дървета вместо стъпала, те отново слязоха в джунглата. Слънцето почти се скри зад короните и надвисна полумрак.
Сам спря за почивка и вода. Пийна няколко глътки и се отдалечи по страничния склон. След минута се върна с две големи тояги и подаде по-късата на Реми.
— Ще дупчим ли? — попита тя.
— Да. Ако корабът е тук, единственият начин да го намерим, е да сондираме. Ако е покрит с вкаменена растителност и пепел, ще има дупки. Ако претърсим достатъчно добре, със сигурност ще открием нещо.
— Ако въобще е…
— Не го казвай.
През следващите шест часа, докато следобедът постепенно преминаваше във вечер, те обхождаха дъното на пролома и дупчеха с пръчките, като се стремяха да държат посока север-юг.
— Шест часа — каза Сам, като погледна часовника си. — Да довършим този ред и да приключваме за днес.
Реми се засмя уморено.
— И да се оттегляме в прекрасния ни хамак!
Тя се препъна напред, падна и изохка.
Сам коленичи до нея.
— Добре ли си?
Тя се обърна, стисна устни и издуха кичур коса от лицето си.
— Добре съм. Умората ме прави непохватна. — Сам й помогна да се изправи и Реми се огледа. — Къде ми е пръчката?
— В краката ти.
— Какво? Къде?
Сам посочи. Върхът на тоягата й стърчеше на няколко сантиметра от земята.
— Или това е някакъв фокус, или току-що намери дупка.
Глава 44
Пулау Легунди, Зондски пролив
Двамата внимателно отстъпиха няколко крачки назад и огледаха земята наоколо.
— Нещо? — попита Сам.
— Не.
— Скочи на онова дърво.
— Щом досега не сме пропаднали, няма страшно.
— Угоди ми.
Реми направи още няколко крачки назад, докато гърбът й опря в ствола, после се обърна и се качи на най-ниския клон. Сам свали раницата си и я остави на земята. Обърна собствената си пръчка водоравно, пред хълбоците си, като въжеиграч, и полека се приближи до мястото, където стърчеше върхът на пръчката на Реми. Застана на колене, остави пред тях своята и издърпа тази на Реми. Извади челника от джоба на панталоните си и светна в дупката.
— Дълбоко е. Дъното не се вижда.
— Какво мислиш да правиш?
— Искам да я разширя и да пропълзя долу, но вече е почти тъмно. Предлагам да си устроим лагер и да изчакаме утрото.
Спаха на пресекулки. Дремеха и си говореха, а въображението им рисуваше онова, което може би ги чакаше само на няколко метра от хамака. След като в пряк и преносен смисъл бяха изминали пътя на Уинстън Блейлок, Сам и Реми се чувстваха така, сякаш издирваха „Шенандоа“ от години.
Изчакаха слънчевите лъчи да пробият през короните на дърветата, закусиха набързо и се качиха обратно при дупката, оставена от пръчката на Реми, този път екипирани с десетметровото найлоново въже.
Реми върза единия край за най-близкото дърво, а в отсрещния Сам направи примка, пъхна се вътре и я стегна под мишниците си.
— Късмет — пожела му Реми.
Сам приклекна и започна внимателно да дупчи с тоягата си, събаряйки буци пръст и слепнала пепел в пустота долу. Постепенно отстъпваше назад, а дупката ставаше все по-широка. След пет минути можеше спокойно да влезе.