Сам стана и извика през рамо:
— Държиш ли ме?
Реми хвана по-здраво въжето, обра го и подпря крака на дънера.
— Държа те.
Сам подскочи на няколко сантиметра от земята. После подскочи още веднъж, този път малко по-високо. Спря и се огледа.
— Да виждаш някакви пукнатини?
— Не.
Сам удари два пъти по земята, после шест пъти бързо един след друг.
— Мисля, че всичко е наред.
Реми отвърза своя край и се приближи до Сам. Той също отвърза примката от себе си и върза въжето за лентата на челника. Включи го и започна да го спуска надолу в дупката, като броеше колко лакътя слиза. Въжето се движеше леко. На дъното на дупката челникът застана ничком. Наведоха се и надникнаха надолу.
След малко Реми каза:
— Това да не е… Не, не може да бъде.
— Крак на скелет? Напротив, може. — Той я погледна. — Какво ще кажеш аз да сляза първи?
— Чудесна идея.
Извадиха челника и, като вързаха възли по цялата дължина на въжето, го спуснаха обратно в дупката. Сам плъзна крака в нея, разклати ги и заслиза на ръце.
Подобно на геолог, който изследва скала, Сам имаше чувството, че се спуска през историята. Първият пласт представляваше обикновена почва, но след половин метър цветът се промени първо към светлокафяво, а след това към сивкаво.
— Стигнах слоя с пепелта — извика той.
Пред очите му започнаха да преминават буци и жилки от вкаменени дървета и растителност.
Краката му стигнаха до дъното на дупката, която бе отворил. Вкопа пръстите на ходилата си и бавно пренесе тежестта върху краката си, докато се убеди, че стои стабилно. Отстрани на шахтата стърчеше онова, което бяха взели за стъпало на скелет.
— Корен е — извика той.
— Слава богу.
— Следващото вероятно ще е истинско.
— Знам.
— Пръчката, моля.
Реми му я подаде. Той я използва първо, за да прокопае още малко, после, за да разшири дупката. Около него се вдигнаха облаци от пепел. Той изчака да се слегнат, после се подпря и отвори още метър и нещо.
— Каква е дълбочината до тук? — попита Реми.
— Около два метра и половина. — Сам вдигна пръчката и я пъхна в колана си. — Ще трябва да извадим малко пръст.
— Чакай малко.
След секунда извика:
— Чувал!
На главата му се приземи един от найлоновите им чували, вързан с въженце. Сам коленичи, напълни го и Реми го издърпа. Повториха операцията още два пъти, за да разчистят шахтата.
Сам отново се заспуска. Под тежестта на горните слоеве сместа тук се бе компресирала повече, като на третия метър цветът отново премина от сиво към кафяво и черно.
Изведнъж Сам спря. Сърцето му подскочи. Обърна глава настрани, опитвайки се да насочи светлината от челника към това, което бе привлякло погледа му. Откри го и подпря крака, за да застане стабилно.
— Намерих дърво! — извика той.
След няколкосекундно мълчание се чу тихият глас на Реми.
— Озадачаваш ме, Сам. Опиши го.
— Хоризонтално парче дървесина, към седем сантиметра дебело. Виждам около педя от него.
— Твърде е тънко, за да е част от палуба. Възможно ли да е покривът на салона на палубата? Единствените други издигнати части са били коминът, покривът на машинното отделение, на каюткомпанията и на кабината на щурвала, които имат прозорчета. Вижда ли се някакво стъкло?
— Не, продължавам нататък.
Отново стигна до дъното на изкопаното. Извадиха още пръст и той продължи да копае с пръчката. Още при първия замах се чу удар на дърво в дърво. Замахна още веднъж: същото. Изкопа, колкото можеше, и погледна надолу, осветявайки дъното с челника.
— Палуба!
Спусна се, докато краката му опряха в дъските. Дървото изскърца и се огъна под тежестта му. Като разрина с един крак, той натисна силно с пета — нещо изпука и така потвърди надеждите му. Повтори още няколко пъти и се отвори дупка две стъпки широка. Останалата част от детрита се срина в отвора.
— Минавам.
Спусна се през палубата. Светлината от повърхността избледня и изчезна, оставяйки лъчът на челника да го носи в мрака. Стъпалата му докоснаха твърда повърхност. Изпробва я; оказа се здрава.
Предпазливо пусна въжето.
— Долу съм. Всичко изглежда наред.
— Идвам.
След две минути и тя стоеше до него. Включи челника си и освети дупката над главите им.