Выбрать главу

— Ахой — извика той. За разлика от предишните срещи на Сам и Реми с бреговата охрана, този имаше мрачно изражение. Никакви приветливи усмивки и учтивости.

— Ахой — отвърна Сам.

— Рутинна проверка на безопасността. Ще се качим при вас.

— Заповядайте.

Двигателите на катера загъргориха. Когато носът му застана на три метра от тях, изключиха двигателите и инерцията ги плъзна към корабчето. Моряците на задната палуба хвърлиха буферите, хванаха се за перилата на корабчето и сближиха двата съда. Капитанът скочи на задната палуба, до Сам и Реми.

— Виждам, че сте вдигнали гмуркачески флаг — отбеляза той.

— Да, поплувахме малко с шнорхелите — каза Сам.

— Лодката ваша ли е?

— Не, под наем.

— Документите, моля.

— На лодката ли?

— Да, и разрешителните ви за гмуркане.

— Ще ги донеса — каза Реми и се отправи към кабината.

— Каква е целта на пътуването ви? — обърна се капитанът към Сам.

— В Занзибар или конкретно тук?

— И двете, сър.

— На почивка сме. Това изглежда приятно място. Бяхме тук и вчера.

Реми се върна с документите и ги подаде на капитана, който първо разгледа договора за наем, а после разрешителните им за гмуркане.

Вдигна очи и се взря в лицата им.

— Сам и Реми Фарго?

Сам кимна.

— Ловците на съкровища?

— Поради липса на по-добро определение — потвърди Реми.

— Търсите съкровища в Занзибар?

— Не дойдохме за това — рече Сам с усмивка, — но хвърляме по едно око.

Над рамото на капитана, зад затъмнените стъкла на военния катер, се мярна силует. Сякаш човекът вътре ги наблюдава.

— И намерихте ли нещо?

— Една монета.

— Запознати ли сте с танзанийските закони по тези въпроси?

— Разбира се — каза Реми и кимна.

Човекът зад прозореца на военния катер почукна веднъж по стъклото с пръст.

Капитанът погледна през рамо и каза:

— Почакайте тук.

Той прекрачи отново перилата и влезе в кабината. Минута по-късно се върна при тях.

— Опишете ми монетата.

— Кръгла, медна, горе-долу с размера на петдесет шилинга — отговори Реми, без да й мигне окото. — Много нащърбена. Не можахме изобщо да я разберем каква е.

— Носите ли я със себе си?

— Не.

— И твърдите, че не търсите останки от потънали кораби или съкровища?

— Точно така.

— Къде сте отседнали?

Сам не виждаше смисъл да лъже. Щяха веднага да проверят.

— В бунгало на Кендва бийч.

Капитанът им върна документите и докосна фуражката си.

— Приятен ден.

Скочи обратно на юлина. Двигателите изръмжаха, моряците го избутаха и катерът се отправи на запад към канала. С две широки крачки Сам влезе в кабината и се върна с бинокъл. Вдигна го към катера. След двайсетина секунди го свали.

— Какво? — попита Реми.

— Онзи в кабината даваше заповедите.

— Онзи, който почука по прозореца? Успя ли да го видиш?

Сам кимна.

— Не беше чернокож и не носеше униформа. Приличаше на латиноамериканец или може би средиземноморец. Слаб, орлов нос, гъсти вежди.

— Що за цивилен от друга страна би имал властта да се разпорежда с бреговата охрана?

— Някой с дълбоки джобове. — Колкото и да обичаха Танзания и Занзибар, както и хората тук, нямаше спор колко е честа корупцията. Повечето танзанийци изкарваха по няколко долара на ден, военните — съвсем малко повече. — Нека не избързваме. За момента нищо не знаем. Само ми е любопитно, Реми: защо излъга за монетата?

— Интуиция. Мислиш ли, че трябваше…

— Не. И на мен инстинктът ми говореше същото. Танзанийската брегова охрана разполага всичко на всичко с два военни катера „Юлин“ за централната брегова ивица, основния канал и Занзибар. Останах с впечатлението, че търсеха конкретно нас.

— Аз също.

— А и това не беше никаква проверка на безопасността. Не питаха за спасителните жилетки, за радиостанциите, за водолазната ни екипировка.

— И кога за последен път сме срещали представител на властта в Танзания, който не се усмихва и не прелива от любезност?

— Никога. А монетата на Аделиз…