— Ахой — извика той. За разлика от предишните срещи на Сам и Реми с бреговата охрана, този имаше мрачно изражение. Никакви приветливи усмивки и учтивости.
— Ахой — отвърна Сам.
— Рутинна проверка на безопасността. Ще се качим при вас.
— Заповядайте.
Двигателите на катера загъргориха. Когато носът му застана на три метра от тях, изключиха двигателите и инерцията ги плъзна към корабчето. Моряците на задната палуба хвърлиха буферите, хванаха се за перилата на корабчето и сближиха двата съда. Капитанът скочи на задната палуба, до Сам и Реми.
— Виждам, че сте вдигнали гмуркачески флаг — отбеляза той.
— Да, поплувахме малко с шнорхелите — каза Сам.
— Лодката ваша ли е?
— Не, под наем.
— Документите, моля.
— На лодката ли?
— Да, и разрешителните ви за гмуркане.
— Ще ги донеса — каза Реми и се отправи към кабината.
— Каква е целта на пътуването ви? — обърна се капитанът към Сам.
— В Занзибар или конкретно тук?
— И двете, сър.
— На почивка сме. Това изглежда приятно място. Бяхме тук и вчера.
Реми се върна с документите и ги подаде на капитана, който първо разгледа договора за наем, а после разрешителните им за гмуркане.
Вдигна очи и се взря в лицата им.
— Сам и Реми Фарго?
Сам кимна.
— Ловците на съкровища?
— Поради липса на по-добро определение — потвърди Реми.
— Търсите съкровища в Занзибар?
— Не дойдохме за това — рече Сам с усмивка, — но хвърляме по едно око.
Над рамото на капитана, зад затъмнените стъкла на военния катер, се мярна силует. Сякаш човекът вътре ги наблюдава.
— И намерихте ли нещо?
— Една монета.
— Запознати ли сте с танзанийските закони по тези въпроси?
— Разбира се — каза Реми и кимна.
Човекът зад прозореца на военния катер почукна веднъж по стъклото с пръст.
Капитанът погледна през рамо и каза:
— Почакайте тук.
Той прекрачи отново перилата и влезе в кабината. Минута по-късно се върна при тях.
— Опишете ми монетата.
— Кръгла, медна, горе-долу с размера на петдесет шилинга — отговори Реми, без да й мигне окото. — Много нащърбена. Не можахме изобщо да я разберем каква е.
— Носите ли я със себе си?
— Не.
— И твърдите, че не търсите останки от потънали кораби или съкровища?
— Точно така.
— Къде сте отседнали?
Сам не виждаше смисъл да лъже. Щяха веднага да проверят.
— В бунгало на Кендва бийч.
Капитанът им върна документите и докосна фуражката си.
— Приятен ден.
Скочи обратно на юлина. Двигателите изръмжаха, моряците го избутаха и катерът се отправи на запад към канала. С две широки крачки Сам влезе в кабината и се върна с бинокъл. Вдигна го към катера. След двайсетина секунди го свали.
— Какво? — попита Реми.
— Онзи в кабината даваше заповедите.
— Онзи, който почука по прозореца? Успя ли да го видиш?
Сам кимна.
— Не беше чернокож и не носеше униформа. Приличаше на латиноамериканец или може би средиземноморец. Слаб, орлов нос, гъсти вежди.
— Що за цивилен от друга страна би имал властта да се разпорежда с бреговата охрана?
— Някой с дълбоки джобове. — Колкото и да обичаха Танзания и Занзибар, както и хората тук, нямаше спор колко е честа корупцията. Повечето танзанийци изкарваха по няколко долара на ден, военните — съвсем малко повече. — Нека не избързваме. За момента нищо не знаем. Само ми е любопитно, Реми: защо излъга за монетата?
— Интуиция. Мислиш ли, че трябваше…
— Не. И на мен инстинктът ми говореше същото. Танзанийската брегова охрана разполага всичко на всичко с два военни катера „Юлин“ за централната брегова ивица, основния канал и Занзибар. Останах с впечатлението, че търсеха конкретно нас.
— Аз също.
— А и това не беше никаква проверка на безопасността. Не питаха за спасителните жилетки, за радиостанциите, за водолазната ни екипировка.
— И кога за последен път сме срещали представител на властта в Танзания, който не се усмихва и не прелива от любезност?
— Никога. А монетата на Аделиз…