— Открихте ли го? — попита Ривера.
Сам не виждаше смисъл да лъже.
— Да.
— Блейлок на борда ли беше?
— Да.
Погледите на Сам и Реми се срещнаха. И двамата очакваха един и същи въпрос.
— Намерихте ли нещо интересно?
— Три писма.
— Претърси ги! — кресна Ривера на испански на мъжа зад гърба им. Онзи се приближи, взе раниците им и ги дръпна на десетина метра встрани. Намери айфоните и сателитния им телефон и ги разби с приклада, след което изрита парчетата във водата. Накрая претърси Сам и Реми.
— Нищо — докладва той, — само писмата.
— Можеш да си ги прибереш — каза Ривера, — в замяна взимам жена ти.
— Върви по дяволите. — Сам направи крачка към него.
— Сам, недей! — извика Реми.
Мъжът зад гърба му се втурна напред и го удари с приклада в гърба точно над бъбреците. Сам залитна напред и падна на колене, но бързо се изправи.
Пое си дъх, за да се успокои.
— Ривера, можеш…
— Да взема теб вместо нея? Не, благодаря. — Мексиканецът бръкна в джоба си, извади мобилен телефон и го подхвърли на Сам. — Предплатена карта, не подлежи на проследяване, остават три минути за разговор. Имаш двайсет и четири часа да намериш Чикомоцток.
— Не са достатъчно.
— Това си е твой проблем. Когато го откриеш, набери звездичка шейсет и девет. Аз ще отговоря. След двайсет и четири часа и една минута ще убия жена ти.
Сам се обърна към Реми:
— Всичко ще бъде наред.
Тя се насили да се усмихне.
— Знам.
— Водете я — нареди Ривера.
Отведоха Реми до катера. Двамата мъже я прехвърлиха през планшира и я сложиха да седне на една от задните седалки.
Сам се обърна отново към Ривера, който каза:
— Трябва ли да те предупреждавам да не замесваш полицията и тем подобни глупости?
— Не.
— Лодката ти е от другата страна на носа.
— Ще те докопам.
— Какво значи това?
— Ако я нараниш, ще посветя всяка минута от живота си и всяка стотинка, за да се разправя с теб.
— Убеден съм, че ще опиташ — усмихна се тънко Ривера.
Глава 45
Двайсет и четири часа по-късно, Южен Сулавези
Сам провери приборите: скоростта, височината, налягането на маслото, горивото… Както и всичко останало в самолета, малкото неизбелели надписи бяха на сръбски.
Хидропланът „Икарус Курир“, боядисан в грозен оттенък на сиво-синьо, беше шейсетгодишен, остатък от Югославските военновъздушни сили.
Илюминаторите течаха, двигателят тропаше, колесникът беше изкривен, а контролите бяха толкова омекнали, че минаваха две секунди, докато машината реагира, когато натисне педалите.
Сам не помнеше друг самолет да го е карал да се чувства толкова щастлив.
На хиляда и шестстотин километра на изток от Джакарта икарусът се оказа единственият самолет, предлаган под наем, за закупуване или кражба, и стига да не се разбиеше в следващия един час, той щеше да го отведе при Реми. Животът им през следващите часове или дни щеше да зависи до голяма степен от молитвите им и организацията, която бяха скалъпили заедно със Селма.
Веднага щом катерът на Ривера изчезна от погледа му, Сам изрови статуетката на птицата, грабна раницата си и прерови багажа на двамата, за да вземе само най-необходимото. Прибра писмата на Блейлок в найлоново пликче с цип. Преплува до лодката за по-малко от седем минути, а после с нея стигна до най-близката цивилизация на източния бряг на залива Лампунг за мъчителните деветдесет минути. Щом се озова на сушата, пробяга километър и половина по черния път до няколко бунгала в покрайнините на някакъв индустриален обект. Убеди ги да го пуснат в офиса и да му позволят да се обади на Селма, която го изслуша и каза:
— Времето е малко.
— Знам. Но повече няма.
— Да се обадя ли на Руб?
— Не, той нищо не може да направи за това време. Накарай Пийт и Уенди да ме върнат в Джакарта.
— Готово.
— Разясни ми сега положението. Какво знаем?
— На практика нищо.
Пет часа след като напусна Пулау Легунди, Сам кацна в Джакарта. Регистрира се в най-близкия хотел с безжичен Интернет и лаптопи под наем и отново се обади на Селма.
— Не ми пука дали местоположението ще бъде вярно. Трябва само да успея да примамя Ривера и да го убедя да се срещнем.