— Няма нищо. Никакви оръжия. Само спални чували, одеяла и къмпинг оборудване.
— В случай че се наложи да пренощуваме.
— Доста старичък самолет — отбеляза Ривера. — Сигурен ли си, че ще ни закара дотам, закъдето сме тръгнали?
— Ни най-малко, но за двайсет и четири часа — толкова. Ако искаш, може никъде да не ходим.
— Не, отиваме.
— Мога да кача само трима.
— Добре. Къде отиваме?
— В един залив на източния бряг. Доколкото знам, си няма име. Ще ни отнеме два часа и половина.
— Ако някой ни причаква, ще ви застрелям и двамата.
— И сам ще загинеш в катастрофата — отвърна Сам. — Да ти кажа, не ми звучи толкова зле.
— Не си мисли, че не мога да летя със самолет, колкото и ти с хеликоптер. Хайде да тръгваме.
Сам трябваше да компенсира. След почти три часа в предното стъкло се видя бреговата ивица. Сам направи бърза проверка на приборите и започна да се спуска. Наклони се леко на север и насочи носа към устието на залива с формата на полумесец. Отзад бяха Реми, която според указанията беше седнала на мястото зад Сам, и Ривера, който се наведе напред, за да вижда по-добре.
— Малко заливче — отбеляза той.
— Четиристотин метра при устието, хиляда и двеста в най-широката си част. Шест островчета.
— И си сигурен, че едно от тях е Чикомоцток?
— Не съм казвал, че съм сигурен. Това е най-вероятното ми предположение въз основа на всичко, което знаем до тук. Да не забравяме, че за няколко седмици постигнахме неща, които ти не си успял за почти десет години.
— Поздравления. Как го намери?
— Дълга история, но след малко ще видиш черешката на тортата. Въпросът е дали ще го познаеш.
Сам спусна хидроплана още триста метра, минаха между носовете и навлязоха в залива.
— Къде е?
— Търпение.
След минута Сам леко зави, за да пропусне гористия остров под дясното си крило.
— Погледни през страничния илюминатор.
Ривера го стори.
— Това ли е? — попита той невярващо. — Много е малко.
— Триста метра в диаметър, двеста метра над морското равнище.
— Не стига дори да го наречеш „остров“.
— Добре, островче. И в двата случая, това търсим.
— Къде е дупката?
— Казва се калдера. Търсим изгаснал вулкан. Още не го виждаш, нали?
— Какво да виждам?
— Реми?
Ривера кимна, Реми се наведе през рамото му и погледна през илюминатора.
— Присвий очи — посъветва я Сам. — Мисли си за „голямо кухо цвете“.
На лицето й грейна усмивка.
— Сам, намерил си го.
— Скоро ще разберем. Пак ли не го виждаш, Ривера?
— Не.
— Нали си запознат с традиционните илюстрации на Чикомоцток? Представи си го погледнат отгоре. После си представи точките на острова заоблени и по-подчертани.
След няколко секунди Ривера измърмори:
— Виждам го. Удивително. Удивително! Кацай.
— Сигурен ли си?
— Да, по дяволите, кацай!
— Както кажеш.
Спуснаха се с още шейсет метра. Сам наклони икаруса още веднъж, следвайки западния бряг на залива, докато носът на хидроплана се насочи на север. След трийсет секунди понтоните докоснаха повърхността. Фюзелажът се разтресе, стъклата задрънчаха. Сам държеше носа малко нагоре, докато хидропланът подскачаше по повърхността.
Скоростта падна до шейсет възела, после до петдесет. Когато стрелката слезе под четирийсет, попита:
— Реми, колко спални чувала имаме?
Тя се наведе напред на мястото си и вдигна купчината в скута си.
— Аз имам три.
— А аз един — отвърна Сам, като посочи чувала, натъпкан между неговото и пътническото място. — Ривера, ти колко имаш?
— За какво, по дяволите, говориш?
Погледът на Сам се стрелна обратно към таблото. Стрелката показваше трийсет и пет възела. Той се обърна към човека на Ривера до себе си:
— А ти?
Онзи отвори уста, но не успя да каже нищо. С едно движение Сам се пресегна, откопча колана му, после вдигна чувала пред гърдите си и натисна лоста напред.
Хидропланът забучи нос във водата и се прекатури.
Глава 47
Сам никога не се беше разбивал преднамерено и затова планът му разчиташе на вътрешен инстинкт и общи познания по физика. Скоростта от трийсет възела, грубо казано, около петдесет и пет километра в час, означаваше достатъчно кинетична енергия да метне всички силно напред, но не толкова, че да преобърне самолета през нос.