— А на вас?
Сам погледна часовника си.
— Осем часа от момента, в който влезем в калдерата.
— И защо точно осем?
— Просто предположение.
— Опитваш се да печелиш време?
— Това също. Освен това и ние искаме да намерим Чикомоцток не по-малко от теб. Може би дори повече. Само мотивите ни са други.
— Давам ви четири часа.
Ривера се изправи.
Реми помогна на Сам да стане. Той се облегна на нея, все едно му се вие свят.
— Боли ме главата — каза той силно, после прошепна в ухото на Реми. — Имах пистолет.
— Имаше — усмихна се тя. — Сега е у мен.
— На колана ти?
— Да.
— Ако ти се отдаде възможност, застреляй го.
— С удоволствие.
— Аз ще се опитам да му отвлека вниманието.
Сам и Реми, които бяха свикнали с джунглите през последните няколко седмици — първо на Мадагаскар, а после и на Пулау Легунди, — се справяха сравнително лесно. Ривера обаче срещаше големи трудности. Заради счупения нос трябваше да диша през устата, а сега и куцаше. И все пак опитът му като войник си личеше. Не изоставаше и не позволяваше разстоянието между тях и пистолета му да се увеличи над три метра.
Най-после стигнаха до върха. Под тях склоновете на калдерата се спускаха трийсет метра до дъното на долината. Формата на купа, която бе служила като фуния векове наред, беше помогнала на флората тук да расте по-бързо от тази навън.
— Сега какво? — попита Ривера.
Сам се завъртя в кръг, за да се ориентира.
— Компасът ми остана на самолета, така че трябва да преценя… — Той тръгна надясно през дърветата, направи двайсетина крачки и спря. — Трябва да е тук.
— Тук?
— Под нас.
— Обясни.
— За да ни застреляш? Не, благодаря.
Ривера стисна устни. Без да отмества поглед от Сам, той насочи пистолета леко вдясно и натисна спусъка. Куршумът прониза левия крак на Реми. Тя изпищя и падна. Ривера отново го насочи към Сам.
— Остави ме да й помогна — каза Сам, спрял посред крачка.
Ривера погледна Реми с присвити очи. Закуцука към нея, наведе се и вдигна пистолета, който беше паднал от колана й.
— Сега можеш да й помогнеш.
Сам се втурна към нея. Тя стисна здраво ръката му, примижала от болка. Сам попипа джобовете си, извади една кърпа и превърза раната й.
— Сега мога ли да имам цялото ви внимание? — попита Ривера.
— Да, по дяволите.
— Куршумът я уцели в четириглавия мускул. Няма да умре от кръвозагуба и стига да не остане тук повече от няколко дни, няма голяма опасност от инфекция. С тези два пистолета имам още трийсет куршума. Или ще ми сътрудничите, или продължавам да стрелям.
Глава 48
Стигнаха до дъното. Сам вървеше отпред, придържайки Реми в ръцете си, а Ривера ги следваше. Намериха малка полянка приблизително в центъра на купата и Сам остави Реми на земята. Ривера седна на един дънер в края на полянката. Без да отмества пистолета от гърдите на Сам, мексиканецът вдигна ризата си. Отляво на корема му имаше тъмномораво охлузване с размера на топка за бейзбол.
— Сигурно боли — каза Сам.
— Нищо особено.
Сам коленичи до Реми и повдигна превръзката на бедрото й. Кръвотечението почти беше спряло.
— Ривера има вътрешно кръвотечение — прошепна той тихо.
— Колко силно? — попита тя през стиснати зъби.
— Не съм сигурен.
— Губи му времето, докато се гътне.
— Ще се опитам.
— Престанете да шепнете! — кресна Ривера. — Махай се от нея. — Сам се подчини. — Разкажи ми сега теорията си за входа.
Сам се поколеба.
Ривера насочи пистолета към Реми.
— Изхождам от илюстрациите — каза Сам. — Чикомоцток винаги се изобразява като голяма пещера със седем малки около нея… като цвете. Тя се намира под планина. Рисунките се различават, но основните детайли са винаги едни и същи, в това число и входът.
— На дъното?
— Точно така. Но ако съм прав, че това е мястото, това значи, че външната форма на острова е била също толкова важна за тях, колкото и вътрешната.
— Как биха могли да го видят отгоре?
— Не са го видели. Обиколили са го и са го картографирали. Предвид малките размери на острова, не е било трудно да го направят с добра точност.
— Продължавай.