Самата зала представляваше груб овал, не по-широк от дванайсет метра. Той я прекоси, вперил поглед в тавана. Усети струя въздух в краката си. Спря и приклекна.
На пода имаше дупка, метър и двайсет широка, прикрита изцяло от солна кора, осеяна с малки дупчици, от които излизаше въздух. Сам се изправи и се огледа. Не знаеше какво да търси, но на светлината на фенерчето виждаше десетки дупчици.
Стигна до средата на пещерата. На равни разстояния около него имаше сталагмити, сякаш покрити със сол, около метър и половина високи. Бяха седем. Осъзна, че това са ритуални струпвания. Може би всяка от тях представляваше определена метафора.
— Мястото на Седемте пещери — промърмори Сам. — Чикомоцток.
Внимавайки къде стъпва, той се приближи до най-близката колона, коленичи и притисна фенерчето към повърхността й. Под кристалите сол се видя матов зелен отблясък. Леко почукна повърхността с върха на фенерчето. На третия път от нея се отчупи парченце сол, последвано от камък с размера на топче за пинг-понг. Беше прозрачно зелено, също като статуетката на птицата малео. Камъкът поглъщаше лъчите на фенерчето, а вътрешността му сияеше и искреше сякаш от само себе си. Сам го прибра в джоба си.
— Фарго! — чу се приглушеният глас на Ривера.
— По дяволите!
Сам се обърна, оглеждайки се неистово наоколо. Трябваше му план. Трябваше му нещо… Лъчът попадна върху купчината сол. Оформи се смътна идея. Беше съвсем груба идея, но друго нямаше.
Втурна се назад към купчината сол, като избягваше дупките по пътя си. Грабна шепа от нея и я натъпка в джоба си. Огледа стената до себе си. Завиваше надясно. Тръгна по нея. Подът се спускаше надолу, после нагоре, после наляво. Шумът на вълните заглъхна зад гърба му. От дясната си страна видя мъждив източник на светлина. Затича се към него. Стените започнаха да се събират, а таванът да слиза надолу. Скоро му се наложи да тича превит.
Изведнъж се блъсна в стена от листа и падна напред.
— Фарго!
Сам се превъртя по гръб и си пое дъх.
— Тук!
— Единайсет минути.
Остана да лежи трийсет секунди, премисляйки плана си, докато накрая остана доволен, че може да проработи. Разбира се, може не значеше ще. Но нямаше избор, не му оставаха нито други възможности, нито време.
Проправи си път до дъното на калдерата и се върна на полянката.
— Намерих нещо.
— Лъжеш ли?
— Не.
Ривера се изправи.
— Да вървим.
— Дай ми минута.
Сам се приближи до Реми и седна до нея. Тя отвори очи и се усмихна.
— Здрасти.
— Здрасти. Боли ли?
— Не. Само тъпо пулсира. Броях си ударите на сърцето, за да минава времето.
Сам се засмя.
— Никога не скучаеш, а?
— Никога.
— Намерих нещо. Сега ще заведа Ривера.
— Това, което…
— Така ми се струва. Мисля, че го открихме. — Той се наведе и я целуна по бузата. После прошепна: — Сега ще го заведа. С малко късмет ще се върна сам.
— Значи ще се видим, като се върнеш.
— Готов съм — каза по-високо Сам, като се изправи и се обърна към Ривера.
— Тръгвай тогава.
Сам заведе Ривера до входа, подаде му фенера и се дръпна настрани. Ривера пъхна глава в тунела, после му подхвърли обратно фенерчето.
— Какво има там?
— Не стигнах далеч.
Ривера се спря. Явно обмисляше дали двамата Фарго вече не са излишен багаж.
— Но докъдето стигнах, се изгубих три пъти. В един от страничните тунели има срутване, зад него видях нещо на стената. Някакъв символ.
Това свърши работа. Ривера му даде знак да влезе в тунела. Той тръгна приведен напред, докато стените и таванът се разшириха. Ривера вървеше на няколко крачки след него.
— Накъде?
Сам се направи на объркан за няколко секунди, после пое надясно, следвайки издигащия и спускащия се под и завоите, докато стигнаха до каверната със солта.
— Това вълни ли са? — попита Ривера, като се оглеждаше.
— Така ми се струва. Долу сигурно има лабиринт от морски пещери.
— А стените? Кристализирала сол?
— Морска сол, довяна от пещерите. Виждаш ли тъмните жили? — Той насочи фенера към най-близката стена. — Огледай ги.
Без да отмества пистолета от гърдите на Сам, Ривера се приближи до стената.
— Това е някакъв минерал — каза Сам. — Изумруд или нефрит.
Ривера с разсеяно кимане проследи жилите с поглед.