Реми откопча страничния джоб на късите си гмуркачески панталонки, извади монетата и се усмихна.
— Моето момиче — усмихна се Сам.
— Мислиш ли, че ще претърсят бунгалото?
Сам сви рамене.
— Е, като сглобим пъзела, какво се получава според теб? — замисли се Реми.
— Идея си нямам, но от тук нататък трябва да сме постоянно нащрек.
Глава 5
Занзибар
Останаха още час на задната палуба. Отпиваха леденостудена вода и се наслаждаваха на нежното полюшване на андреяла, заслушани в плисъка на вълни по корпуса му. Половин час, след като си замина, катерът премина още два пъти на около миля от тях — първо от север на юг, после обратно. Повече не се върна.
— Тревожа се, че камбаната се е прекатурила — сподели Реми. — Просто я виждам как пада.
— Аз също, но не можем да рискуваме да се появят, точно докато се опитваме да я извадим. Нека почакаме още двайсетина минути. И в най-лошия случай вероятно пак ще можем да я достигнем.
— Прав си, но на петдесет метра дълбочина нещата биха станали малко рисковани. Сигурно няма да е толкова трудно да слезем, но да я намерим… — Колкото и масивна да беше камбаната, след такова търкаляне надолу можеше да се спре къде ли не; също както мраморното топче, което детето изпуска в трапезарията и някак се оказва под хладилника в кухнята. — А и да я намерим, ще бъде съвсем друга работа да я извадим. По-добра водолазна екипировка, компресор, пневматична възглавница, лебедка…
Сам кимаше. Нямаше начин да скрият подобно нещо от любопитни или дебнещи погледи. Самият опит да наемат такава екипировка в Стоун Таун, дори инкогнито, щеше да породи слухове. До края на деня щяха да са се стълпили зяпачи както по брега, така и по вода. Включително, най-вероятно, и военният катер с тайнствения си пасажер.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза той.
Преместиха корабчето на десетина метра от местоположението на камбаната. Сам върза котвата на една издадена скала, а след това развиха трийсетметровото дебело котвено въже, което бяха купили по-рано в Стоун Таун. Преметнаха въжето през кнехтовете на планширите отзад на левия и десния борд и подсигуриха клупа през средата с майон. Останалата част от въжето хвърлиха през кърмата. След две минути вече бяха във водата и плуваха с плавниците и шнорхелите, влачейки въжето.
За своя изненада, откриха камбаната на същото място, кацнала на ръба на пропастта. Положението обаче се оказа много по-опасно, отколкото очакваха. Пясъкът под камбаната се свличаше пред очите им, понесен заедно с парченца скала по течението.
Реми прекара края на въжето през ухото на колана си за гмуркане и го подаде на Сам. Той направи същото и захапа майона между зъбите си.
Изплуваха, поеха си няколко пъти дълбоко въздух и отново се гмурнаха.
Сам направи знак на Реми да снима. Дори да се случеше най-лошото и да изгубеха камбаната, снимките щяха да им позволят поне да я идентифицират. Докато Реми снимаше, Сам се приближи до ръба. Склонът не беше съвсем отвесен, може би около шейсет — шейсет и пет градуса. Не че имаше значение. Както беше предположила Реми, теглото на камбаната беше с десетина-петнайсет килограма над това на камбаната на „Спийкър“. Паднеше ли, ъгълът щеше съвсем малко да убие скоростта й.
Точно тогава, като по знак, пясъкът под камбаната поддаде. Короната й се изправи, олюля се за момент и след това започна да се плъзга все по-бързо надолу по склона.
Без да мисли — нещо, за което моментално съжали, Сам присви крака, отблъсна се силно и я последва. Чу зад себе си приглушения писък на Реми, но резкият плисък на течението го заглуши. Пясъкът го жилеше по тялото. Сам се преобърна презглава и се опита да се насочи към наноса.
Протегнатите пръсти на дясната му ръка закачиха нещо твърдо и през кутрето го прониза остра болка. Без да й обръща внимание, той усещаше как камбаната набира скорост, а булдозерният ефект на отвора се предаваше на инерцията. Погледът на Сам започна да се мержелее; дробовете му изразходваха последният кислород. Сърцето му пулсираше в главата като оръдеен залп.
Действайки изцяло опипом, той плъзна ръка нагоре по извивката на камбаната, после към върха й. Пръстите му напипаха отвора на короната. Вдигна лявата си ръка до устата, взе карабинера и го наниза през короната. Нави го около въжето, а после с палец затвори карабинера.
Камбаната спря. Въжето се опъна с и глухо издрънча като огромна струна. Хватката на Сам обаче го изпусна и той взе да се хлъзга надолу. Заудря по повърхността на камбаната, пръстите му отчаяно търсеха за какво да се захванат. Нямаше нищо. Изведнъж един ръб се плъзна изпод дланта му. Отново го прободе болката в кутрето. Въжето, помисли си той. Свитите му пръсти се бяха озовали върху въжето над отвора на камбаната. Протегна се с другата ръка, хвана въжето и се издърпа нагоре, като в същото време се оттласкваше с крака. Най-сетне видя котвеното въже — чисто бяло сред вихрушка от пясък. Сграбчи го. Усети как нечии пръсти докосват ръцете му. От мрака изплува познато лице. Реми. Погледът му се мержелееше, периферното му зрение тъмнееше. Реми се спусна по котвеното въже, протегна се, хвана го здраво за дяната китка и го задърпа.