Сам инстинктивно се вкопчи във въжето и се заизкачва.
Десет минути по-късно седеше на шезлонга на палубата със затворени очи и отпусната назад глава. След две минути в тази поза вдигна глава и отвори очи. Реми седеше на планшира и го гледаше. Наведе се и му подаде шише вода.
— По-добре ли си? — внимателно попита тя.
— Да. Много по-добре. Само кутрето ме боли. — Той го вдигна и го огледа. Ставата беше права, но подута. Сви пръст и примижа от болка. — Не е счупено. Една лепенка ще го оправи.
— Нищо друго ли ти няма?
Той поклати глава.
— Добре, радвам се да го чуя. Сам Фарго, ти си кръгъл идиот.
— Моля?
— Какво си мислеше, като хукна след това нещо?
— Просто реагирах инстинктивно. Когато осъзнах какво правя, вече беше късно. Като си сложиш главата в торбата…
— Си готов и на еднопосочно пътуване към дъното на океана — довърши Реми и тръсна намръщено глава. — Кълна се, Фарго…
— Съжалявам. И благодаря, че ме прибра.
— Идиот — повтори Реми, после стана и го целуна по бузата. — Обаче си моят идиот. Не е нужно да ми благодариш, но моля, пак заповядай.
— Кажи ми, че не сме я изгубили. — Сам се огледа наоколо. — Изгубихме ли я? — Все още беше леко замаян. Реми посочи зад кърмата, където котвеното въже се спускаше във водата, здраво опънато.
— Докато си подремваше, аз я издърпах. Би трябвало да е на около метър и половина от ръба.
— Браво на теб.
— Не се радвай прекалено. Още не сме я извадили.
— Няма да се плашиш, Реми — рече Сам през усмивка. — Физиката е наш приятел.
Преди да осъществят идеята на Сам обаче, трябваше да приложат малко груба сила. Увил пострадалото си кутре с монтажно тиксо, той стоеше на кърмата и обираше котвеното въже и правеше знаци с ръце, а Реми ги следваше, докато даваше на заден. Спряха корабчето над камбаната. Той разви въжето от кнехтовете, обра го докрай, после пак го застопори.
— Сега бавно напред — извика той. — Полека.
— Нямаш проблеми.
Реми започна съвсем леко да подава мощност, сантиметър по сантиметър. Сам се беше навел през кърмата, потопил маска във водата, и наблюдаваше камбаната, която риеше като булдозер в пясъка. Когато стигна на шест метра от пропастта, той извика:
— Стоп!
Реми спря.
Сам намести маската на лицето си и се гмурна, за да разгледа плячката. След минута излезе на повърхността.
— Изглежда добре. Не е много обрасла, което значи, че вероятно доста е постояла в този нанос.
Реми протегна ръка и му помогна да се качи.
— Някакви повреди?
— Не забелязах. Доста е дебела, Реми — сигурно е над трийсет и пет килограма.
Тя тихичко подсвирна.
— Голямо момиче. Добре, според стандартите, това означава кораб с водоизместимост… колко, хиляда тона?
— Между хиляда и хиляда и двеста.
Много по-голям от „Спийкър“. Чисто съвпадение е, че на същото място намерихме и монетата на Аделиз.
Сега, когато нямаше опасност камбаната да падне в канала, те я отвързаха и насочиха корабчето на стотина метра на север. Влязоха в провлака в „глезена“ на острова и се озоваха в лагуната на „тока“.
Не повече от седемстотин метра широка и още толкова дълга, лагуната на практика представляваше мангрово тресавище. От водата стърчаха няколко десетки „плаващи островчета“: гъбени шапки от пръст, кацнали на върха на оголени, разкривени мангрови корени. Различни по размер — от такива, под които можеше да стои само един човек изправен, до други с големината на двоен гараж, всички те бяха покрити с гъсти водорасли и малки горички от храсталаци. В южния край на блатото имаше тясна плажна ивица, а зад нея растяха кокосови палми.
Мястото беше зловещо тихо и мъртвешки застинало.