— Е, човек не вижда такива неща всеки ден — промърмори Реми.
— Да мяркаш някъде Лудия шапкар или Алиса?
— Не, да чукам на дърво.
— Да се размърдаме, че слънцето скоро ще залезе.
Заобикаляйки мангровите островчета, стигнаха до плажа, пуснаха котва и слязоха на брега.
— Колко ще ни трябват? — попита Реми. С една ръка сръчно събра косата си на шията и я върза с ластик на спретнат кок.
Сам се усмихна:
— Всеки път като те видя да го правиш, все едно е магия.
— Ние сме вълшебен вид — съгласи се тя и отърси водата от дългата си риза. — Та колко, казваш?
— Шест. Не, пет.
— Сигурен ли си, че не можехме да намерим, каквото ни трябва, в Стоун Таун и после да се промъкнем пак тук?
— На теб рискува ли ти се? Нещо ми подсказва, че капитанът на военния катер с удоволствие би ни арестувал. Ако реши, че го лъжем…
— Прав си. Добре, Гилиган, да направим тоя сал.
Потънали дървета имаше много. По-трудното беше да открият такива с подходящия размер. Сам набеляза пет кандидата, по около метър и половина дълги и дебели колкото телефонен стълб. Двамата с Реми ги извлачиха на брега и ги подредиха един до друг.
Сам се залови за работа. Конструкцията беше съвсем проста, както обясни той. Взе една клечка и я нарисува в пясъка.
— Не прилича на „Куин Мери“ — отбеляза Реми с усмивка.
— За нея ще ми трябват повече трупи.
— Защо стърчат краищата?
— По две причини: стабилност и лост.
— Не разбрах.
— Ще видиш. Сега ми трябва въже — няколко парчета по два метра.
— На вашите заповеди, сър — изкозирува Реми.
След около час работа Сам беше готов и огледа произведението си. Присвитите му очи говореха на Реми, че съпругът й смята уравнения наум. След минута Сам кимна.
— Добре. Трябва да има достатъчна плаваемост — обяви той. — С двайсетина процента резерва.
Влачейки сала след себе си, те отново насочиха корабчето през провлака и на юг по брега, докато стигнаха до мястото на камбаната. С помощта на рибарската кука Сам завъртя сала между андреяла и брега и го върза за кнехтовете.
— Инстинктът ми подсказва, че ни очаква второ посещение — рече Сам, изтегнат в шезлонга на задната палуба.
Реми се присъедини към него. Пиеха вода и гледаха водата. След трийсетина минути юлинът действително се появи на половин миля на север.
— Бива си те — рече Реми.
Катерът намали ход. Сам и Реми видяха фигурата в бяла униформа, също на задната палуба. Слънчевите лъчи се отразяваха от лещите на бинокъла.
— Усмихвай се и махай — рече Сам.
Двамата се усмихваха и махаха, докато капитанът не свали бинокъла и не се скри в кабината. Двигателят на катера заръмжа и той се насочи на север. Сам и Реми изчакаха да изчезна зад извивките на острова, после се захванаха за работа.
С готова котва в ръка Сам нахлузи плавниците и маската и се прехвърли на сала. С известни усилия успя да го центрира върху камбаната. Върза края на котвеното въже за далечния край на сала, гмурна се под ъгъл, докато въжето се опъна, и закопа върховете на котвата в пясъка.
Излезе на повърхността, улови въжето, което Реми му подхвърли, и го преметна през средната греда на сала. После отново се гмурна и закачи майона за короната на камбаната. Минута по-късно отново беше на задната палуба, за да осигури въжето на Реми за двата кнехта.
Накрая сложи ръце на хълбоците си и огледа установката.
Реми се усмихна:
— Май си много доволен от себе си, а?
— Определено.
— Има за какво. Храбрият ми инженер.
Сам плесна с ръце.
— Хайде да го направим.
Реми застана на кормилото и Сам извика:
— Бавен напред.
Водата зад кърмата стана на пяна и корабчето леко потегли. Опънатото въже започна да се подава от водата. С приглушено скърцане въжето се пристегна върху напречната греда на сала.
— Изглежда добре — провикна се Сам, — продължавай.
Салът се задвижи, съкращавайки разстоянието до кърмата.
— Хайде — мърмореше Сам, — хайде…
В далечния край на сала котвеното въже трепереше от напрежението, борейки се с товара. Сам сложи маската, наведе се и потопи лице във водата. Три и половина метра под повърхността камбаната се полюшваше на няколко сантиметра от дъното.
— Как върви? — попита Реми.
— Просто прелест. Продължавай.