— А този приятел има свои приятели — додаде Сам. — На места като Турция, България и Румъния… Струва ми се, че го наричат „предаване на чужди престъпници“. Убеден съм, че си чувал за това. Мрачни типове в черни униформи те качват на самолет, изчезваш за няколко седмици и се появяваш отново с фобия към електрически ток и бормашини.
Това, разбира се, беше блъф, но постигна желания ефект. Очите на Яотъл се разшириха, а долната му устна затрепери.
Изведнъж Сам се изправи.
— Какво ще кажеш за храна? Би ли хапнал хляб?
Яотъл кимна.
Сам му даде половин хлебче чапати и един литър минерална вода от спортно шише, после го попита:
— Този мой приятел… да му се обадя ли или все пак ще ми отговориш на някои въпроси?
— Ще ти отговоря.
Сам го разпита за основните неща: пълното му име, имената на партньорите му, включително Орловия нос, за кого работеха, специално ли бяха дошли в Занзибар да търсят двамата с Реми, какво очакваха да постигнат, името на кораба — майка… На повечето въпроси Яотъл можеше да отговори само частично. Твърдеше, че просто са го наели на граждански договор. Бил бивш член на ГАФЕ, Военновъздушното подразделение на Специалните сили на Мексико. Преди четири дни бил нает от мъж на име Ицли Ривера — Орловия нос, — също бивш член на ГАФЕ. Поръчано му било да замине за Занзибар и да „открие едни хора“. Нямал никаква друга информация — Ривера не му обяснил защо търсят Сам и Реми. Също така не беше сигурен дали Ривера работи за себе си или за другиго.
— Но няколко пъти си го чувал да говори по телефона, нали? Звучеше ли така, сякаш докладва?
— Възможно е. Чувах само отчасти.
Сам го разпитва още десетина минути. Накрая Яотъл отново попита:
— Какво ще правите с мен?
— Ще разбереш.
— Обеща, че няма… ей, почакай!
Сам излезе от стаята и отиде на двора при Реми. Предаде й разговора.
— Сам… ток и бормашини? Това е гадно.
— Не, щеше да бъде гадно, ако наистина го бях направил. Аз само посях семенцата и оставих въображението му да поработи.
— Споменава дата преди четири дни, така ли? Ривера му се е обадил преди четири дни?
— Да.
— Това ще рече първия ни ден на острова.
Сам кимна.
— Преди да намерим камбаната.
— Значи се интересуват от самите нас.
— А може би и камбаната. Скицата в тефтера определено привлече вниманието им.
— Но как са разбрали, че сме тук? — После сама си отговори. — От интервюто с Би Би Си, веднага след като пристигнахме, нали?
— Възможно е. Да се опитаме да подредим пъзела: Ривера и шефът му установяват, че сме тук. Уплашват се, че може да открием нещо, и идват да проверят.
— Островът е голям. Трябва да са ужасни параноици, ако си мислят, че ще попаднем точно на това, за което се тревожат. Дори да е голямо колкото камбаната, пак би било игла в купа сено.
— Репортерката ни попита къде мислим да се гмуркаме. Казахме й около остров Чумбе. Може би това е било ключово.
Реми се замисли.
— Пък и харесва ни или не, имаме някаква слава. И друг път сме имали късмета да намираме съкровища, които не е трябвало да бъдат намирани.
Сам се усмихна.
— За теб може да е късмет. За мен е…
— Знаеш какво имам предвид.
— И така, значи комбинацията от имената ни, Занзибар и остров Чумбе е привлякла вниманието им.
Умълчаха се за минута, обмисляйки различни сценарии и оглеждайки нещата от различни ъгли. Накрая Реми наруши тишината:
— Сам, нашето приятелче тук се казва Яотъл… шефът му е Ицли, а третият…
— Ночтли.
— И са от Мексико?
— Така каза.
— Това не са испански имена.
— Очевидно.
— Ще помоля Селма да провери, но съм почти сигурна, че са нахуатълски.
— Нахуатълски ли?
— Ацтекски. Нахуатъл е бил езикът на ацтеките.
Следващите десет минути мълчаливо гледаха как от чаршафа, увил камбаната, се вдига пара. Сам погледна часовника си и каза:
— Време е.
Той отви с върховете на пръстите си чаршафа и го отнесе в края на дворчето. Когато се обърна, Реми коленичеше пред камбаната.
— Сам, трябва да видиш това.