— Всичко видяхме — продължи Сам.
— Откъде?
— Има ли значение?
— Всъщност не. Приемете извинението ми. Приятелите ми са бивши военни. Някои навици трудно се пречупват. Увлякоха се във вълнението си. Вече ги смъмрих.
— И тримата?
— Да.
Разбира се, Сам не се върза на самопризнанието на Ривера, но каза:
— Добре. Какъв е планът ви? Да откраднете каквото си мислите, че сме намерили ли?
— Засега не знаем какво сте намерили.
Сам замълча за десетина секунди, после каза:
— Не мога да разбера за идиоти ли ни взимате или имате проблем с краткосрочната памет.
— Моля?!
— Вие сте тук заради табелката до сандъка. Намерихте го благодарение на бележката, която видяхте до скицата на една камбана в тефтера, който пък открихте в лодката ни. Смятате, че сме се натъкнали на корабна камбана. Защо просто не го кажете?
— Приемете тогава, че съм го казал.
— А аз ще ви кажа друго: камбаната, която намерихме, не е от „Офелия“.
— Прощавайте, но не мога да взема думите ви на доверие.
— Да прощавам ли?
— Бих искал лично да погледна камбаната.
— Камбаната, за която вие и хората ви бяхте готови да ни убиете? Ще трябва да ви откажа.
— Упълномощен съм да ви платя възнаграждение, ако камбаната, която сте намерили, се окаже същата, която ние търсим.
— Не, благодаря. Имаме си достатъчно пари.
— Заведете ме при камбаната, позволете ми да я огледам и възложителят ми ще дари петдесет хиляди долара на посочена от вас организация.
— Не.
Очите на Ривера станаха студени и той тихо изръмжа:
— Мистър Фарго, ядосвате ме.
— Има си хапчета за нерви.
— Предпочитам да не решавам проблемите с хапчета — каза Ривера и вдигна ризата си, за да открие дръжката на пистолет, „Хеклер&Кох Р30“, същия като този, който взеха от Яотъл.
— Сега си тръгваме — промърмори Ривера. — Не правете сцени или ще ви убия на място. Ще сме избягали, преди някой да е съобщил в полицията.
— Полицията… — повтори Сам. — Имате предвид участъка от другата страна на пътя ли?
Риверя погледна през рамото му. Стисна устни, а мускулите на челюстта му потрепнаха.
— Трябваше да се подготвите по-добре. Разбирам, че това е стар участък, но толкова трудно ли щеше да бъде да проверите? Сигурно ви смутих.
— Cabron!5
Сам не беше на „ти“ с испанския жаргон, но подозираше, че Ривера подлага на съмнение баща му.
— Ако погледнете по-внимателно — каза той, без да обръща внимание на ругатнята, — ще видите мъж и жена, седнали на пейката до стъпалата на участъка.
— Виждам ги.
Сам извади телефона си, набра номер от бързото избиране и остави да звънне два пъти, после затвори. След секунда Реми Фарго се обърна към игрището и им помаха.
— Мъжът, с когото разговаря тя, е старши полицейски инспектор от Дар ес Салаам.
— Полицията може да бъде подкупена. Също като бреговата охрана.
— Не и този. Случайно се оказа близък приятел на човека на ФБР в американското посолство.
— Блъфирате.
— В този момент може би жена ми му разказва за мъж на име Яотъл, който се опита да проникне в бунгалото ни миналата нощ. Беше въоръжен със същия пистолет като вашия и нямаше паспорт.
Ривера свъси вежди.
— Инцидентът с лодката… Това не е бил Яотъл.
Сам поклати глава.
— Как го направихте?
— Изкарах няколко курса по театрално майсторство в колежа.
— Все едно. Той няма да проговори. А дори да го направи, не знае нищо.
— Само името и лицето ви.
— И двете могат да се променят. Дайте ми камбаната, върнете ми моя човек и повече никога няма да ви безпокоим.
— Нека да помисля. Ще ви се обадя утре до края на деня. Ако ни обезпокоите преди това, ще се обадя на нашия приятел от полицията. Дали бихте ми казал къде сте отседнали?
Ривера се усмихна мрачно и поклати глава.
— Не, не бих. — Но издиктува телефонния си номер. — Очаквам добри новини.
Сам се изправи.
— Очаквайте каквото щете.
После се обърна и се отдалечи.
Сам пресече улицата, наближи полицейския участък. Реми приключи разговора си с инспектора с топло ръкостискане и благодарност. Мъжът се усмихна, кимна на Сам и си тръгна.
— Прекрасен човек излезе този Хуру — каза Реми. — Помоли непременно да поздравим Руб.