— Може би не става дума за нещо, което търсят, а нещо, което не искат никой да намери — предположи Руб.
— Интересна мисъл.
— Тази работа с дарението… — продължи Руб. — Искал ви е двамата с Реми и камбаната на едно място. Защо иначе да не приеме и снимка? А ако търсят „Офелия“, защо не ви наемат? Всички знаят как работят Фарго: голям процент отива за благотворителност и нищо лично за вас. Сам, мисля, че тук въпросът не е да се намери нещо, а да се скрие.
Глава 11
Университетът в Дар ес Салаам
Главният кампус на университета се намираше на един хълм северозападно от центъра на града. Сам и Реми се бяха обадили предварително и когато стигнаха, директорът на библиотеката, Амида Килембе — красива чернокожа жена в папратово зелен костюм, — ги очакваше на стълбите.
— Добро утро, мистър и мисис Фарго. Добре дошли в нашата библиотека.
След обичайната размяна на любезности мис Килембе ги разведе из сградата, като накрая стигнаха до третия етаж и справочния отдел.
Декорът беше смесица от стар колониален и традиционен африкански стил: тъмни мебели и ламперия, грейнали от десетилетия излъскване и заобиколени от многоцветни предмети на танзанийското изкуство. С изключение на няколко служители на библиотеката, сградата беше празна.
— Днес е празник на университета — обясни мис Килембе.
— Съжаляваме — извини се Сам, — мислехме, че…
— О, не, не. За служителите е обичаен работен ден. В интерес на истината, избрахте идеален момент за посещението си. Ще мога лично да ви помогна.
— Не искаме да се натрапваме — каза Реми, — убедена съм, че имате и друга…
Мис Килембе се усмихна широко.
— Ни най-малко. Чела съм за някои от вашите начинания, при това с голямо удоволствие. Разбира се, всичко, за което говорим тук, ще си остане между нас. — Тя докосна в пръст устните си и намигна. — Елате, отделила съм ви една тиха стая за работа.
Последваха я и се озоваха в стая със стъклени стени, в средата на която имаше дълга маса от орехово дърво и два тапицирани стола. Пред всеки от столовете имаше по един компютър „Apple Mac“.
Мис Килембе забеляза изненадата им и се усмихна.
— Преди три години гости ни беше мистър Стив Джобс. Видя, че имаме много малко компютри и все стари, и ни направи щедро дарение. Сега имаме четирийсет от тези прекрасни машини. И широколентов интернет! А сега ви оставям да се подготвите за работа. Ще ви донеса кафе. Осигурила съм ви достъп до каталозите. В електронен вид са вкарани повечето материали докъм 1970-а година.
Останалите се намират в архивите в сутерена. Кажете ми какво ви е необходимо и аз ще ви го донеса. Е, наслука!
Мис Килембе излезе и затвори вратата след себе си.
— Откъде да започнем? — почуди се Сам на глас.
— Да видим докъде е стигнала Селма.
Сам кликна два пъти на иконката Chat и написа адреса на Селма. Камерата светна в зелено и след десет секунди на екрана се появи лицето й.
— Къде сте? — попита тя.
— В Университета на Дар ес Салаам.
Пийт и Уенди, които седяха на бюрото зад Селма, им помахаха.
— Готвим се да се поразровим — каза Реми. — Имате ли нещо за нас?
— Тъкмо приключваме последното търсене.
Пийт натисна няколко клавиша на един компютър и рече:
— Пращам ти го, Селма.
Сам и Реми гледаха как Селма разглежда документа. Очите й се стрелкаха по екрана.
— Тук няма кой знае какво — каза тя накрая. — Проверихме всички бази с данни за големи потънали кораби и открихме само осемнайсет места около Занзибар. Разширихме мрежата с осемдесет километра във всички посоки. От всичките осемнайсет успяхме да идентифицираме четиринайсет и от тях само едно едва-едва се доближава до предполагаемата времева рамка на „Офелия“.
— Продължавай.
— Става дума за „Глазгоу“. Поръчан бил през 1877 година, след като султанът на Занзибар изгубил „флота“ си в буря през 1872-а. Корабът бил доставен през лятото на 1878 година, но султанът не бил впечатлен и го оставил на котва чак до англо-занзибарската война през 1896-а, когато британците го потопили. През 1912 година една компания за морски скрап извадила почти всичко без скелета на корпуса, но повечето парчета изхвърлили в морето. През седемдесетте години на мястото намерили двигателя, оста на пропелера, съдове и няколко петкилограмови снаряда.
— Къде е това място? — попита Реми.
— На около двеста метра от брега на Стоун Таун. Били сте съвсем близо онази вечер в ресторанта.