— Къде по-точно?
— Споменава се само югозападният бряг на Занзибар. Единият загинал в катастрофа, като виновният шофьор избягал. Другият паднал по някаква стълба в Стоун Таун. Няма алкохол, няма свидетели.
— Ами тук: преди шест години — прочете Сам от собствения си екран, — пак двама загинали. Единият се самоубил, другият се удавил. И пак няма свидетели.
Същото продължаваше и през следващите пет години: туристи, гмуркали се около и в близост до остров Чумбе, загинали при странни обстоятелства или грабежи.
— При мен са пет — каза Реми.
— И четири при мен.
Двамата се умълчаха.
— Трябва да е съвпадение, нали? — обади се Реми. Сам не отговори, само гледаше с празен поглед екрана. — Иначе какво излиза? Че Ривера и за когото там работи той убиват наред всички водолази, проявили интерес към остров Чумбе?
— Не, не може да е така. Тогава щеше да има стотици, ако не и хиляди жертви. Може би това са хората, които са съобщили за находките си. Или са ги занесли в местен магазин за идентифициране. Ако сме прави, трябва да има още нещо общо помежду им.
— Казали са на някого какво са намерили.
— И то е било нещо, свързано с „Офелия“. Или с кораба със заличеното име.
— И в двата случая, ако въпросният кораб е потънал близо до Чумбе, водата щеше да изхвърли много от артефактите на брега. След всеки мусон в пясъка щяха да остават куп такива, очакващи да ги намери някой с хилка за тенис на маса.
— Така е — съгласи се Сам. — Има обаче хора, които намират разни неща, но не споменават на никого за това. Прибират се у дома и си ги слагат за сувенир над камината. Така правят болшинството: откриват нещо, полагат неособено усърдни усилия да го идентифицират и ако не се окаже нещо особено ценно, си го пазят просто за спомен: „Нашата седмица в Занзибар“.
— Това е много сериозно, Сам.
— Току-що се сетих още нещо: Ривера спомена, че издирват „Офелия“ от седем години.
— Откогато са първите нещастни случаи.
— Именно. Ще се обадя на Руб. Трябва да проверим колко грижливо си водят документацията танзанийските имиграционни и митнически служби.
Сам изложи молбата си на Руб Хейуд, който беше скептично настроен, но готов да помогне:
— Значи според вас Ривера е бил в Занзибар по времето на тези смъртни случаи?
— Струва си да проверим. Дори според архивите да не е бил тук всеки път, може да е пътувал под друго име.
— Ще направя справка. Но не очаквайте кой знае какво.
Сам му благодари и прекъсна връзката.
След няколко минути на вратата се почука. Мис Килембе надникна вътре:
— Имате ли нужда от нещо?
Те й благодариха и отказаха. Тя тъкмо понечи да затвори, когато Сам я попита:
— Мис Килембе, откога работите в библиотеката?
— От трийсет години.
— А в района?
— Откакто се помня. Родена съм във Фумба, на Занзибар.
— Търсим всичко, свързано с кораб на име „Офелия“. Познато ли ви е това име?
Мис Килембе сбърчи вежди и се замисли. След десетина секунди каза:
— Предполагам, че вече сте били в „Блейлок“?
— „Блейлок“ ли?
— Музеят „Блейлок“ в Багамойо. Там има графитна скица на кораб. Ако паметта не ме лъже, казва се точно „Офелия“.
Глава 12
Багамойо
От двата леснодостъпни града в Занзибар, Дар ес Салаам и Багамойо, вторият беше любимият на Сам и Реми. С население от трийсет хиляди души, той съчетаваше в себе си традиционната и колониалната африканска история, без шумотевицата на големия град, характерна за двумилионния Дар ес Салаам.
Основан от оманските номади в края на 18-и век, Багамойо е бил дом на арабски и индийски търговци на слонова кост и сол, християнски мисионери, търговци на роби, ловци на едър дивеч и откриватели, запътили се към Морогоро, езерото Танганайка и Усамбара.
— Ето нещо, което не знаехме — каза Реми, която четеше пътеводителя, докато Сам шофираше. — „През целия си престой в Африка Дейвид Ливингстън ни веднъж не посетил Багамойо, не и жив. След смъртта му обаче пренесли тленните му останки в града и ги положили в кулата на Старата църква, известна днес като Кулата на Ливингстън. Там където изчакали прилива, за да отнесат тялото в Занзибар“.
— Интересно — отвърна Сам. — Винаги съм мислел, че е използвал Багамойо за отправна точка, като всички останали. Добре, вече сме в покрайнините. Къде каза мис Килембе, че се намира музеят?