Повърхността на Кецалкоатъл, осветена отгоре от вградената халогенова лампа, сякаш се въртеше, образувайки омагьосващи форми и езерца от цветове, които в миг се появяваха и изчезваха. Погледът на Гарса се плъзна по перата и люспите и се спря върху опашката: или по-точно там, където трябваше да бъде опашката. Вместо извитата традиционна змийска опашка, статуетката свършваше рязко с назъбен отвес, все едно е била отчупена от по-голям артефакт. Това беше теорията на учените на Гарса. Теория, която той бе положил много усилия да прикрие.
Тази статуетка на Кецалкоатъл, символ на Мешика Теночка, не беше цяла. Гарса знаеше какво липсва или, по-точно, знаеше, че липсващото парче няма друг аналог в пантеона на ацтеките. Тази мисъл го държеше буден по цели нощи. Като символ на движението Мешика Теночка от деня, в който Гарса я беше намерил, статуетката се беше превърнала във водещ призив на националистката вълна, запратила го във властта. Подложеха ли на съмнение достоверността й… Гарса потръпна при мисълта, че един изгубен военен кораб от деветнайсети век може да унищожи всичко, което бе изградил с такова усилие. И всичко това само заради малка дрънкулка или артефакт, открит от случаен водолаз, който на свой ред го показва на познат с интерес към историята, а той се допитва до експерт. Падащо домино, което унищожава наскоро възстановената национална гордост на един народ.
Интеркомът го изтръгна от самовглъбението. Той изключи халогеновата лампа и се върна на бюрото си.
— Да?
— Той е тук, господин президент.
— Поканете го да влезе — каза Гарса, обърна се и седна зад бюрото.
След секунда двойните врати се отвориха и вътре влезе Ицли Ривера. Висок над метър и осемдесет, но тежащ под седемдесет килограма, отдалеч Ривера изглеждаше невзрачен — крайно мършав, с тясно ъгловато лице и орлов нос, но когато се приближи, Гарса си припомни колко измамна е външността му. Това личеше и по коравия поглед в очите, изпъкналата брадичка, уверената му, целенасочена походка и дори в изпънатите мускули и сухожилия на голите му от лакътя надолу ръце. И без да го познава, прозорливият наблюдател би забелязал, че Ицли Ривера е човек, познал трудности. Гарса, разбира се, знаеше това.
Основният му помощник действително бе причинил доста трудности на мнозина клетници, засега повечето от тях — политически противници, които не споделяха вижданията на Гарса за Мексико. За щастие, човек по-лесно можеше да намери девственица в бардак, отколкото некорумпиран член на Сената или на Камарата на депутатите, а Ривера умееше да открива слабите места на хората и да забива ножа право там. Самият той искрено вярваше в идеите на Гарса и се беше отрекъл от испанското си име, Хектор, кръщавайки се Ицли, което на нахуатъл означаваше „обсидиан“. Подхожда му, помисли си Гарса.
Бивш майор в Групо Аеромовил де Фуерсас Еспесиалес, ГАФЕ — иначе казано, Военновъздушното подразделение на Специалните сили, и бивш секретар на Втора разузнавателна секция на Националната защита, Ривера беше напуснал армията, за да стане личен телохранител на Гарса. Президентът обаче бързо бе съзрял потенциала му и го беше назначил за директор на собственото си частно разузнаване и спецоперации.
— Добро утро, господин президент — сковано поздрави Ривера.
— Добро утро. Седни, седни. Нещо за пиене? — Ривера поклати глава и Гарса продължи. — На какво дължа това посещение?
Ривера взе дистанционното от бюрото, насочи го към петдесетинчовия течнокристален телевизор на стената и го включи. Гарса седна. След няколко секунди тишина, на екрана се появиха мъж и жена на по трийсетина години, седнали, с океана зад себе си. Репортер извън кадър им задаваше въпроси. Макар Гарса да владееше добре английски, техниците на Ривера бяха добавили субтитри на испански.
Интервюто беше кратко, не повече от три минути. Когато свърши, Гарса се обърна към Ривера:
— Пускаш ми това, защото…?
— Това са Сам и Реми Фарго.
— Трябва ли тези имена да ми говорят нещо?
— Спомняте ли си миналогодишната история за Изгубената изба на Наполеон… изгубените спартанци?
Гарса кимна:
— Да, да…
— Семейство Фарго стояха зад нея. Бива ги в тази работа.
Това вече привлече вниманието на Гарса. Той се наведе напред.
— Къде е направен този запис?
— В Занзибар. От кореспондент на Би Би Си. Разбира се, може да е съвпадение.
Гарса махна с ръка.
— Не вярвам в случайните съвпадения. Ти също, приятелю, иначе нямаше да ми го покажеш.