За първи път, откак бе влязъл, Ривера издаде нещо като емоция — тънка усмивка, макар очите му да останаха безстрастни.
— Прав сте.
— Как попадна на записа?
— След… разкритието… накарах техническия си екип да създаде специална програма, която да следи Интернет за ключови думи. В случая това са „Занзибар“, „Танзания“, „Чумбе“, „потънал кораб“, „съкровище“. Последните две явно са специалността на семейство Фарго. В интервюто твърдят, че са там просто на почивка, но…
— Толкова скоро след случая с онази британка…
— Силви Радфорд.
Да, Радфорд, мислеше си Гарса. Добре че тази идиотка нямаше представа какво е намерила и беше решила, че е някаква дрънкулка. Разнасяше я из цял Занзибар и питаше хората какво може да е това. Жалко, че се наложи да я убият, но Ривера беше подходил с обичайната си предпазливост — заключението на полицията беше грабеж.
Това, което мис Радфорд всъщност беше намерила, бе съвсем тънка нишка, нужен й бе внимателен и експертен поглед, за да не се скъса. Но семейство Фарго… Те като че ли знаеха всичко за разследването на случайни нишки. Умееха да разкриват нещо от нищо.
— Възможно ли е да е казала на някого какво е намерила? Подозирам, че Фарго имат собствена разузнавателна мрежа. Дали са надушили нещо? — попита Гарса, присвил очи срещу Ривера. — Кажи ми, Ицли, пропуснал ли си нещо?
Ривера дори не мигна от този поглед, разтреперил много министри и политически опоненти. Само сви рамене.
— Съмнявам се, но е възможно — отвърна той спокойно.
Гарса кимна. Въпреки тревожната възможност мис Радфорд да е споделила находката си с някого, фактът, че Ривера спокойно признава, че е възможно да е допуснал грешка, го радваше. Като президент Гарса беше обграден от подлизурковци и безгръбначни. Но имаше вяра на Ривера, че ще му представи истината неизопачена и ще поправи дори непоправимото. Никога не го бе подвеждал в нито едно от двете.
— Разбери — нареди той. — Замини за Занзибар и разбери какво са намислили Фарго.
— Ами ако не е съвпадение? С тях няма да можем да се справим така лесно, както с англичанката.
— Сигурен съм, че ще намериш начин — отвърна Гарса. — Ако нещо сме научили от историята, то е, че Занзибар може да бъде много опасно място.
Глава 3
Занзибар
След разговора със Селма, Сам и Реми подремнаха, после си взеха по един душ, преоблякоха се и слязоха със скутерите по крайбрежната алея до Стоун Таун и любимия си ресторант с танзанийска кухня „Екунду Кифару“, „Червеният носорог“ на суахили. Заведението с изглед към морето беше сгушено между старата сграда на митницата и Голямото дърво — гигантска стара смокиня, където всеки ден се събираха собственици на малки лодки и капитани на чартърни корабчета, предлагащи разходки до Затворническия остров или остров Баве.
За Сам и Реми Занзибар (или Унгуджа на суахили) беше въплъщение на някогашна Африка. През вековете островът е бил управляван от военни диктатори и султани, търговци на роби и пирати; бил е щаб на търговски компании и поле за действие на хиляди европейски мисионери, откриватели и ловци на едър дивеч. Сър Ричард Бъртън и Джон Ханинг Спийк го бяха използвали като база за експедициите си към извора на Нил; Нехри Мортън Станли бе започнал знаменитото издирване на Дейвид Ливингстън от лабиринта на Стоун Таун; а според легендата капитан Уилям Кид бе плавал из водите около Занзибар и като пират, и като ловец на пирати.
Сам и Реми откриха, че тук всяка уличка и двор крие история, а всяка сграда има загадка за разплитане. Никога не си тръгваха от Занзибар без десетки скъпи спомени.
Когато спряха на паркинга, слънцето бързо захождаше, обливайки морето в златни и алени отблясъци. Във въздуха се носеше ароматът на стриди на скара.
— Добре дошли отново, мистър и мисис Фарго — поздрави ги портиерът и махна на двама помощници с бели сака, които бързо се приближиха и преместиха скутерите.
— Добър вечер, Абаси — отвърна Сам, като стисна ръката му. Реми получи топла прегръдка. Бяха се запознали с Абаси Сабале още при първото си посещение в Занзибар преди шест години и бързо се сприятелиха. При всяко идване вечеряха с него и семейството им поне веднъж. На лицето на Абаси винаги грееше усмивка.
— Как са Фараджа и децата? — поинтересува се Сам.
— Здрави и щастливи, благодаря. Ще дойдете на вечеря, докато сте тук?
— Не бихме го пропуснали за нищо на света — усмихнато рече Реми.