Предните гуми на джипа стъпиха на първата греда и дъските на моста. Дървото изскърца и изпука. Задните гуми също се качиха.
— Няма връщане назад — рече Сам. — Онзи намалява ли?
— Не… а, да, намалява. Но не спира.
Сам натисна газта. Стрелката на скоростомера премина дванайсет километра в час.
Реми свали прозореца, подаде глава навън и погледна надолу.
— Искам ли да знам? — извика Сам.
— Петнайсет метра.
— Спокойна рекичка, нали?
— Бърза. Поне четвърти клас.
— Добре, слънце, стига ми толкова.
Реми пъхна обратно глава вътре и отново погледна през задното стъкло.
— Почти на моста е. Знакът явно не го притеснява.
— Да се надяваме, че знае нещо повече от нас.
Минаха средата.
След миг джипът леко хлътна. Двойно натоварен, мостът трептеше като въже за скачане, което се върти от двете страни. Движението беше само с няколко сантиметра, но различните маси и местоположение на автомобилите идваха в повече.
— Интерферентна вълна — промърмори Сам.
— Моля?
— Физика. Когато се насложат две вълни с различна амплитуда…
— Стават лоши неща — довърши Реми. — Схващам.
Рейндж роувърът вече се мяташе бясно нагоре-надолу, с по десет сантиметра във всяка посока по преценка на Сам. Сърцето на Реми беше в гърлото й.
— Имаме ли хапчета срещу морска болест?
— Съжалявам, скъпа. Почти стигнахме.
В предното стъкло рязко се показа отсрещният край на моста. Пет метра… три метра. Сам стисна зъби, изчака джипът да започне отново да се спуска надолу и натисна газта. Стрелката на скоростомера скочи над двайсет и пет километра в час. Роувърът подскочи над последната греда и се озова на твърда земя.
Реми погледна през задното стъкло и очите й се разшириха.
— Сам…
Той се обърна. Сега, когато липсваше компенсаторната маса на джипа, полицейският автомобил поемаше цялата сила на движението. Мостът подскочи нагоре, после рязко надолу, оставяйки колата във въздуха за част от секундата. Това беше достатъчно. Пасатът се върна на моста, но малко встрани. Предната лява гума попадна между дъските.
Най-близката греда изпука и поддаде. Колата се наклони настрани и поднесе още повече в цепнатината. Предната й третина, включително двигателят, висеше във въздуха.
— О, Боже… — промърмори Реми.
Сам импулсивно отвори вратата и слезе.
— Сам! Какво правиш?
— Доколкото знаем, е просто ченге, което изпълнява заповеди.
— Или с радост ще те застреля, когато се доближиш до колата му.
Сам сви рамене, заобиколи и отвори багажника на джипа. Порови в раницата си и намери това, което търсеше: петнайсетметрово дебело въже. Внимавайки да се намира откъм „горната“ страна на пасата, той стигна до пътническата врата. Реката отдолу бучеше, пенеше се и хвърляше пръски. Той приклекна и огледа шасито. Положението беше по-лошо, отколкото очакваше. Единственото задната лява гума пречеше на колата да падне. Беше се заклещила между една дъска и греда.
— Говорите ли английски? — извика той.
— Малко — отговори ченгето с френско-малагаски акцент след няколко секунди колебание.
— Ще ви измъкна…
— Да, благодаря, моля ви…
— Да не ме застреляте!
— Няма.
— Повторете какво казах.
— Вие ще ми помогнете. Аз няма да стрелям. Ето, тук… ще го пусна през прозореца.
Сам заобиколи от задната страна, така че да вижда шофьорската врата. През отворения прозорец се подаде ръка, стиснала пистолет. Револверът падна през дупката и полетя в мъглата надолу. Сам се върна при пътническата врата.
— Добре, дръжте се.
Той размота въжето, удвои дебелината, върза двата края, а после направи възли през един метър по цялата му дължина. Дръпна парапета да провери дали е здрав и хвърли единия край на въжето през прозореца.
— Когато кажа старт, започвам да дърпам, а вие да се катерите. Ясно?
— Ясно. Ще се катеря.
Сам преметна своя край на въжето през един от коловете на парапета, стисна го с две ръце, извика: „Старт!“ и задърпа. Колата се люлееше и скърцаше. Дъските се цепеха.
— Качвайте се! — заповяда Сам.
През пътническия прозорец се появиха две черни ръце, последвани от глава и лице. Пасатът се наклони още по-силно наляво и предното стъкло се пръсна.
— По-бързо! — изкрещя Сам. — Качвайте се!