Сам дръпна още веднъж въжето и полицаят изскочи от прозореца. Просна се по лице на дъската, а краката му увиснаха във въздуха. Сам се протегна, сграбчи го за яката и го извлече напред. С пукот и пращене гредата поддаде и пасатът изчезна от погледа им. След миг се чу силен плисък.
Запъхтян, мъжът се претърколи по гръб.
— Благодаря.
— Няма за какво — каза Сам и започна да намотава въжето. — Ще прощавате, но няма да ви предложа да ви закарам.
Ченгето кимна.
— Защо ни следяхте?
— Не знам. Имаме заповед от районния командир. Нищо друго не знам.
— Кои райони обхваща заповедта?
— Антананариво и прилежащите населени места.
— Кога докладвахте за последно?
— Когато разбрах, че сте завили по този път.
— Какво ви отговориха?
— Нищо.
— Напред има ли главни пътища от север?
Ченгето се замисли.
— Асфалтови ли? Да… три преди главния път на запад към Циафахи.
— Имате ли мобилен телефон?
— Беше в колата.
Сам не каза нищо, само го гледаше съсредоточено.
— Не ви лъжа. — Полицаят потупа предните си джобове, извади ги с хастара навън, после направи същото и със задните. — Няма го.
Сам кимна. Като намота въжето докрай, обърна се и тръгна към джипа.
— Благодаря! — извика отново ченгето.
— Няма за какво! — отвърна Сам през рамо. — Наистина. Само не им казвайте, че съм ви помогнал. Хората, които плащат на командира ви, ще ви убият.
Глава 35
Мадагаскар, Индийски океан
— Наистина ли мислиш, че ще го направят? — попита Реми, когато Сам се качи в колата и й предаде разговора си с полицая.
— Не знам, но ако той смята така, е по-вероятно да си държи устата затворена. Надявам се.
Реми се наведе и го целуна по бузата.
— Добро дело направи, Фарго.
Сам се усмихна.
— Вероятно някой му е предложил една месечна заплата, само за да проследи двама туристи. Не можеш да го виниш за това. Ако някой възнамерява да ни пресрещне, вероятно ще дойде по някой от трите асфалтови пътища, за които той спомена.
— Съгласна съм. — Реми разгърна картата и я разгледа. — Циафахи се намира на юг от Антананариво по Седмо шосе. Ако стигнем дотам…
— Колко е до отклонението за Циафахи?
— Шейсет километра. После още двайсет на запад до града.
Сам кимна и погледна часовника си.
— Може да успеем преди мръкване.
Почти веднага осъзнаха, че оптимизмът им е безпочвен. След моста пътят продължаваше да криволичи в джунглата и завоите и острите серпентини значително ги забавяха. Преминаха първото асфалтово отклонение без проблеми и скоро започнаха да се движат покрай осеяна с камъни река — най-вероятно същата, която бяха прекосили преди половин час.
— Наближава следващото отклонение — каза Реми, — на три километра от тук.
След пет минути Сам го видя. Реми посочи през прозореца.
— Видях нещо… като проблясъци.
— Може би е броня — каза Сам през зъби. — Скрий се. Ако не сме двама, може би…
Реми се сви на седалката. Когато стигнаха до отклонението, Сам се облегна назад и хвърли кос поглед през прозореца на Реми. На няколко метра от кръстовището беше паркиран тъмносин луксозен джип „Нисан“.
— Какво става? — попита Реми.
Сам погледна в огледалото.
— Тръгва… Зад нас е.
Реми се изправи, грабна бинокъла, захвърлен в краката й, и го насочи към задното стъкло.
— Шофьор и пътник. Силуетите изглеждат мъжки. На бронята виждам стикер на фирма за коли под наем.
— Все лоши знаци. Ускоряват ли?
— Не, само поддържат дистанцията. Нали знаеш какво казват, Сам: злото никога не идва само.
Той кимна. Ако този нисан наистина ги преследваше, най-вероятно напред ги чакаха още една или две коли.
— Колко остава до следващия асфалтов път?
Реми погледна картата.
— Шест километра.
Взеха ги за десет минути. На няколкостотин метра зад тях нисанът продължаваше да поддържа същата скорост. Реми гледаше ту картата, ту преследвачите с бинокъла.
— Какво очакваш да направят? — попита Сам с усмивка.
— Или да се махнат, или да вдигнат знаме с череп и кости.
— Отклонението наближава. Би трябвало да е след този завой.
Реми се обърна напред. Сам вдигна крака си от газта, навлезе в завоя и отново ускори.