— Сам!
На петдесет метра пред тях на средата на пътя стоеше червен джип „Нисан“.
— Ето ти го знамето — обади се Сам. Той завъртя волана леко наляво, така че да се движи по средата на пътя, и насочи рейндж роувъра право към пътническата врата на нисана. Настъпи газта и двигателят на джипа изрева.
— Не мисля, че ще се преместят — каза Реми, стиснала здраво таблото.
— Ще видим.
Реми погледна през рамо.
— Опашката е съкратила разстоянието.
— Колко?
— На трийсетина метра и приближава.
— Дръж се, Реми.
Сам натисна с палец копчето на ръчната спирачка и я вдигна. Само за две секунди скоростта им падна наполовина. Шофьорът на нисана зад тях не видя да светват стопове и не можа да реагира достатъчно бързо. Сам го видя как приближава в огледалото. Завъртя волана надясно, натисна леко спирачките и нисанът извъртя наляво, за да избегне сблъсъка. Сам погледна в страничното огледало и видя, че онзи се изравнява с него. Врътна кормилото наляво и бе възнаграден от стържене на метал в метал. Червеният нисан изпълни предното стъкло. Сам завъртя волана силно надясно, заобиколи бронята му през банкета и се върна на пътя.
— На косъм беше, Фарго.
— Съжалявам. Виждаш ли синия?
Реми погледна.
— Още е там, на около двеста метра след нас. Червеният се обръща.
След по-малко от две минути и двата нисана ги следваха, опитвайки се да съкратят дистанцията. Въпреки че двигателят на роувъра вероятно имаше повече конски сили, по-ниският център на тежестта на нисаните им даваше предимство на завоите. Бавно, но сигурно те приближаваха.
— Някакви идеи? — попита Реми.
— Готов съм да чуя.
Реми разгърна картата и проследи маршрута, мърморейки си под нос. Извади един от пътеводителите от жабката, прелисти го и продължи да си мърмори.
Изведнъж вдигна поглед.
— Има ли наблизо отклонение наляво?
— Сега сме на него.
— Завивай!
Сам се подчини, като натисна силно спирачката. Джипът поднесе по черния път. Покрай тях прелетя табела: „Lac de Mantasoa“.
— Езерото Мантасоа? На риба ли отиваме? — попита Сам.
— Има ферибот — отвърна Реми, като погледна часовника си. — Следващият тръгва след четири минути.
Сам погледна в огледалото. Двата нисана завиваха след тях.
— Нещо ми подсказва, че няма да имаме време да си купим билети.
— Реших, че ще измислиш нещо хитро.
— Ще се постарая.
Пътят започна да се спуска на серпентини, оградени от стръмни насипи. Короните на дърветата се затвориха над главите им, скривайки слънцето. Подминаха кафяв знак с жълто „Р“, пиктограма на автомобил и надпис „50 м“.
— Почти стигнахме — каза Реми, — да се надяваме, че ще бъде достатъчно натоварено.
Сам зави по последната серпентина. Пътят свърши при малък паркинг, разчертан с бели диагонални линии. От дясната страна имаше залесен насип, а от лявата, зад ивица грижливо поддържана тревна площ река, гладка и спокойна, за разлика от другата. На паркинга имаше осем коли. В отсрещния край пред стена от дървета се виждаше будката за билети. Вдясно от нея имаше нещо като служебен път, преграден с верига, опъната между два кола.
— Не виждам ферибота — каза Сам, като ускори.
— Тъкмо е заминал — отговори Реми и посочи.
В реката отляво на будката Сам се пенеше водно ветрило. Той свали прозореца си. Отдалеч тракаше параходно колело.
— Тук са — предупреди Реми.
Сам погледна в огледалото. Синият нисан ускори след последната серпентина, следван изкъсо от червения.
— Сетих се за една хитрина — рече Сам, — или пък голяма глупост.
— Все ще бъде по-добре, отколкото да стоим тук.
Сам натисна газта до ламарината, слаломира между паркираните коли и скочи върху бордюра и тревата пред будката за билети. Гумите се подхлъзнаха на мократа трева и джипът поднесе. Сам коригира посоката, даде леко надясно и се насочи към входа на служебния път.
— Стискай палци коловете да не са вкопани — каза той.
Реми се сви на седалката и подпря крака на таблото.
Бронята на роувъра се удари във веригата. Сам и Реми изпънаха коланите, а Сам дори се удари с чело във волана. Вдигна поглед в очакване да установи, че веригата ги е спряла, но вместо това го посрещнаха плющящи в предното стъкло клонки. Реми погледна в страничното огледало. И двата кола се бяха измъкнали като гнили пънове.