Едно парижко ченге на име Люк Симон веднъж му каза нещо, което нямаше да забрави: „Мъжете като нас са лош избор за жените. Ние сме вълци единаци. Искаме да ги обичаме, но само ги нараняваме. И те си отиват…“.
Бен избираше второстепенните пътища, опитваше се да поддържа постоянна скорост, но се разсейваше и колата непрекъснато ускоряваше. Въздухът от отворените прозорци развяваше косата му. Намери радиостанция, която предаваше джаз — в унисон с настроението му.
За няколкото часа, докато стигна до западното крайбрежие, през напечените от слънцето хълмове на областта Кампания, Бен успя да се поуспокои. Беше ранен следобед, когато зърна за пръв път синевата на Тиренско море, осеяно с лодки и яхти. Продължи още малко по виещия се път, след което намери старинно рибарско селце северно от Мондрагоне, неосквернено от туристи. Там спря. Провери телефона си, за да види дали няма съобщения от Брук. Нямаше.
След малко намери ресторант с изглед към морето — тихо семейно заведение с малки маси с карирани покривки и домашни ястия, които можеха да съперничат на приготвеното от Мирела. Виното го изкушаваше, но изпи само половин чаша, след което отново пое на път.
7
Обикновено никой нямаше да знае или да се интересува къде отива ванът. Беше обикновен мерцедес ван, мръснобял, очукан и раздрънкан, с избелял надпис отстрани. Един от десетките, които идваха и си отиваха всеки ден, без никой да им обърне внимание. Нямаше нищо особено нито в шофьора, нито в двамата мъже на седалката до него. Казваха се Бепе, Мауро и Кармин и работеха в малка фирма край Анцио за доставка на градински материали и инструменти. Последната им задача днес беше да откарат партида декоративни плочи и бордюри в академия „Джордани“ — художественото училище край града.
Малко след четири следобед подкараха по тесен селски път, който беше пуст, ако не се броеше черното ауди Q7 зад тях. Беше се залепило преди няколко километра. Бепе поглеждаше страничното огледало и се мръщеше — не му беше приятно джипът да е толкова близо. Маури пушеше и се наслаждаваше на спокойствието, преди да си сложи ръкавиците за работа и да разтовари тежките плочи отзад. Кармин, който седеше до прозореца, както обикновено зяпаше безучастно.
Без предупреждение от разклона трийсетина метра напред изскочи пикап и Бепе насочи вниманието си към него. Удари рязко спирачка. Мауро не очакваше и залитна напред. Изпусна цигарата си.
— Кучи…
Пикапът препречи пътя и изведнъж спря. Нямаше откъде да го заобиколи. Беше нисък нисан уориър с петима души вътре. Бепе натисна клаксона, за да му освободят пътя, но шофьорът с безизразната физиономия не реагира. Стъклото му беше свалено и от него висеше ръка, по-дебела от бейзболна бухалка. Този тип беше инвестирал поне десетилетие сериозни усилия във вдигане на тежести във фитнеса. Широката му челюст свидетелстваше за употребата на стероиди. Очите му бяха скрити зад огледални слънчеви очила. Беше спокоен и гледаше право към вана.
— Какво правят тези? — учуди се Мауро.
— Махни се от пътя, кретен!
Бепе размаха юмрук и изруга през отворения прозорец. Това не предизвика никаква реакция. Той отвори вратата и изскочи от кабината. Кармин и Мауро се спогледаха и го последваха. Вратите на пикапа се отвориха бавно и двамата от предната седалка слязоха. Шофьорът стърчеше цяла глава над мъжа до него. Мауро запреглъща нервно, когато наближиха.
— Ей, идиот, не виждаш ли, че си запушил пътя? — извика Бепе.
Кармин и Мауро се приготвиха да го подкрепят, докато двамата продължаваха да се приближават. Шофьорски бяс по италиански. Не им беше за пръв път. Обаче не само ръстът на едрия тип ги безпокоеше. Тревога будеше пълното спокойствие на другите трима в пикапа. Те дори не мигнаха и през цялото време бяха абсолютно невъзмутими.
Когато наближи, Бепе се поколеба.
— Ще махнеш ли пикапа от пътя, или какво? — Може би преговорите биха били по-полезни от агресивността.
Едрият само се усмихна и неочаквано изригна водопад от псувни. Бепе се олюля, като че ли го удариха по лицето. Последва буря от ругатни в двете посоки, докато групите напредваха една към друга.
Тримата италианци бяха дотолкова погълнати от заплахите и ругатните, че напълно забравиха за черния джип ауди отзад. Не бяха забелязали, че и в него има пет души, двама отпред и трима отзад. И никой не видя, когато предните врати се отвориха.
Зад волана на джипа седеше Спартак Гурко. До него на предната седалка седеше Анатолий Шиков. Черепът на Гурко беше прясно избръснат. Докато Анатолий обичаше да е елегантен, Гурко не полагаше такива усилия. Нямаше смисъл да го прави при огромния белег, който обезобразяваше лявата страна на лицето му от слепоочието до челюстта. Получен от граната по време на войната в Чечения, белегът изкривяваше края на веждата и устата му така, че той изглеждаше по-изнервен, отколкото беше почти винаги.