На плетен стол с висока облегалка седеше най-старата жена, която Бен някога бе виждал. Беше дребна, със семпла черна рокля и обувки с токи, които едва достигаха плочите на терасата. Бялата й оредяла коса беше прибрана под шал. В едната си сбръчкана ръка държеше ветрило, с което си вееше бавно. В другата стискаше броеница. На подлакътника на плетения стол беше подпрян бастун. Тялото на жената беше съсухрено и крехко, сякаш органите й всеки миг можеха да откажат да функционират. Но през плетеницата от бръчки проницателните й сини очи блестяха, бдителни и волеви. Един поглед беше достатъчен на Бен, за да си даде сметка, че тази жена умееше да оцелява.
В скута й се виждаше бележката, която надраска Бен. Французойката ги представи като мосю и мадам Джарет и изчезна. През цялото време възрастната жена не отдели поглед от него.
Бен свали тъмните очила и шапката.
— Моля, не се тревожете, синьора Ренци — каза той на италиански.
— Аз говоря английски, мистър Хоуп — отвърна старицата. Гласът й беше изненадващо силен. — И не мисля, че сте дошли, за да ме убиете. Моля, седнете.
Посочи два сгъваеми стола.
— Не съм убил никого — каза Бен.
— Не мисля, че сте — увери го Мими Ренци. — „Черната медуза“ винаги е била заобиколена от смърт и страдания.
— „Черната медуза“?
— Тя е причината, поради която исках да разговарям с вас, мистър Хоуп.
Мими остави ветрилото си на малката бяла масичка от ковано желязо до себе си, взе златно звънче и издрънча с него. Почти веднага дотича прислужница.
— Елиз, гостите ми са жадни. Моля те, донеси нещо за пиене?
Елиз кимна и влезе в къщата.
— Това е Дарси Кейн — каза Бен. — Тя е приятел.
Дарси го погледна леко изненадано. Мими се усмихна.
— Очарована съм! — Пак се обърна към Бен и добави: — Много се радвам, че ви виждам, мистър Хоуп. Безпокоях се, че съобщението ми може да не е стигнало до вас.
— Бях донякъде възпрепятстван — отвърна Бен и седна, като остави чантата и сака между краката си. Беше донесъл малък арсенал в дома на възрастната дама. — Но сега вече съм тук.
— Можете ли да отделите няколко минути от времето си на една възрастна жена?
— Не бързам за никъде — увери я Бен.
Мими Ренци го изгледа доволно.
— Чудесно. Защото имам да ви разкажа една история.
68
— Родена съм като Симонета Ренци през хиляда деветстотин и дванайсета година — започна старицата. — Това е много отдавна. Вече наближавам стоте, но Бог запази паметта ми бистра. Макар че понякога ми се ще да не беше така — добави тя и посочи наоколо. — Невинаги съм живяла така. Родителите ми бяха работници във ферма, и двамата неграмотни, и не бяха напускали селото до деня на смъртта си. Имах шестима по-големи братя. Всичките вече са покойници. — Замълча за миг, сякаш за да си спомни всеки един поотделно. — Може би защото бях единственото момиче и още от самото начало разбрах, че трудностите на фермерския живот не са онова, което искам от живота. Научих се да чета и пиша съвсем малка, а също да шия и бродирам. Бях на дванайсет, когато се разчу, че местен аристократ търси прислужница за новата си жена.
— Граф Родинго де Крешенцо — отбеляза Бен.
Мими кимна.
— Бях доста зряла за възрастта си. Излъгах, че съм на четиринайсет, и някак успях да убедя шефа на прислугата на графа, че съм подходяща за работата. Така за пръв път се запознах с Габриела, тогава млада съпруга на граф Родинго де Крешенцо. Бързо се сприятелихме. Тя първа ме нарече „Мими“, като шивачката от операта на Пучини „Бохеми“. Така това име остана с мен цял живот.
Елиз се върна с питиетата и възрастната дама млъкна за момент. Прислужницата остави чаша мартини със сода пред Мими, бутилка изстудено бяло вино и кана лимонова вода с лед пред Бен и Дарси. Когато се отдалечи, Мими продължи разказа си:
— В много отношения съдбата на Габриела приличаше на моята. Беше родена през хиляда деветстотин и осма година в обедняло семейство от горните слоеве на средната класа от Милано. Когато станала на седемнайсет, баща й вече бил пропилял повечето от наследеното богатство. Можел да продаде само красивата си дъщеря. За да помогне семейството й да се спаси от мизерията, тя се съгласила да се омъжи за граф Де Крешенцо, по-стар от нея с двайсет и пет години, и неохотно отишла да живее в имението му. Спомням си къщата много добре. Беше истински палат, толкова огромен, че някои части от него никога не се използваха. И беше стар. Толкова стар, че някои помещения просто бяха забравени. Габриела обичаше да се разхожда сама из стаите, да ги изучава. Един ден попаднала на скрит коридор към тайна стаичка, останала неизползвана дълги години. След като разпитала прислугата много дискретно, тя разбрала, че никой дори не подозирал за съществуването й.