Тя стана нейно убежище. Беше ужасно нещастна, не забравяйте. Съпругът й беше жесток и слаб човек, който живееше в сянката на властната си майка и измъчваше нещастната си съпруга заради собствените си неуспехи и разочарования. Правеше всичко възможно, за да унищожи самочувствието й. Караше слугата си Уго, същински звяр, от когото всички се страхувахме, да я шпионира. В същото време той и майка му редовно тършуваха из личните й вещи, така че тя нямаше никакво лично пространство. Освен дневника й, който беше заключен, а ключето висеше на шията й. Аз бях единствената й приятелка. Прекарвахме заедно дълги часове и си говорехме за времето, когато животът ни щеше да бъде различен.
Старицата въздъхна и помълча, потънала в мислите си. Бен се зачуди какво изразява погледът й. Съжаление — със сигурност. А може би и вина?
— Единствената истинска утеха в живота на Габриела тогава беше любовта й към изкуството — продължи Мими след малко. — Графът обаче сложи край и на това. Когато Габриела реши да кандидатства в художествената академия, отказаха да я приемат. Обяснили й, че няма талант. Нямала око за композиция и категорично нямала бъдеще като художник.
— Гадняри! — възкликна Дарси и си наля чаша вино. Бен я стрелна с поглед.
Мими продължи:
— Стана подозрителна, защото знаеше, че има талант. Стана още по-подозрителна, когато научи, че директорът на академията, който най-енергично я бе отхвърлил и бе окуражил колегите си да направят същото, е близък приятел на съпруга й. Тогава Габриела си даде сметка, че Родинго е действал зад гърба й срещу нея, за да унищожи всичките й шансове. Три месеца по-късно графът обяви, че дава официална вечеря, и тя видя името на въпросния директор в списъка на гостите. Получи възможност да си отмъсти. През седмиците преди вечерята тя се зае да направи копие на една по-малко известна творба на един от любимите й художници. Мисля, че знаете за коя творба говоря, мистър Хоуп?
Не беше трудно да се досети.
— „Покаялият се грешник“ на Гоя. Въглен на хартия верже.
— Точно така — кимна Мими.
— Каква е била идеята? — попита Дарси и отпи глътка вино. Бен видя, че разказът я увлича.
— Идеята й беше да изобличи така наречения академик по изкуствата, който я бе унизил. Когато копието беше готово, аз й помогнах да му направим рамка, както ме бе учила. Един час преди вечерята да започне, докато графът беше твърде зает, за да обърне внимание, Габриела ме накара да окача копието в трапезарията, така че известният експерт да може да го вижда през цялото време. — Лицето на Мими се сбръчка в усмивка. — И планът се осъществи чудесно. Светилото, директор на академията, изведнъж скочи на крака и изкрещя: „Де Крешенцо! За бога! Не си ми казвал, че имаш Гоя!“. Преди Родинго да успее да отвори уста, директорът на академията се спусна към картината, за да я разгледа отблизо. „Великолепно!“ — не преставаше да повтаря той. Аз гледах през ключалката. Видях триумфа по лицето на Габриела.
— Тази жена ми харесва — отбеляза Дарси.
— В този момент Габриела стана и се обърна към него: „Радвам се, че й се възхищавате толкова, господине, но не Гоя я е рисувал, а една жена, която според вас няма таланта да заслужи място във вашата престижна академия“. Родинго побесня. Когато гостите си отидоха, той преби горката Габриела и й забрани да рисува. Даде й един час, за да унищожи всички свои картини, като заплаши да го направи сам, ако тя откаже. Габриела се видя принудена да запали огън в двора на имението. Но не изгори всичко. Много от картините си запази в тайната стаичка, включително съвършеното копие на „Покаялият се грешник“.
— Графиката, заради която хората са убивали и убиват и днес — каза Бен. — Искам да знам защо.
Мими се усмихна.
— Ще научите, мистър Хоуп. За да разберете защо поисках да се срещна с вас, ще трябва да ме изслушате. — Млъкна за момент. — Познавате ли руската история?
Бен се учуди.
— Малко.
— За момент ще трябва да оставим разказа за Габриела и Родинго — каза Мими — и да се върнем към хиляда деветстотин и трета година. В дните на имперска Русия и един аристократ на име Александър Боровски, далечен братовчед на управляващата династия Романови. Боровски бил собственик на най-големите мини за добив на злато в Сибир и един от най-богатите хора в цялата империя. Той и съпругата му Соня имали три деца — Наташа, Кити и най-малкия, Лео, роден през хиляда осемстотин деветдесет и пета година. — Мими пое дълбоко дъх. — А сега стигаме до най-важното. Александър Боровски станал собственик на предмет с невероятна красота и стойност, известен като „Черната медуза“. Когато ви кажа какво представлява, ще започнете да разбирате.