69
Бен чакаше да чуе още. На терасата беше тихо. Чуваха се само далечният рев на моторница в залива и шумоленето на палмите. Слънцето се спускаше все по-ниско над морето.
— Картина? — обади се Дарси.
Мими поклати глава.
— Не е картина, но е произведение на изкуството. „Черната медуза“ е едно от изгубените ювелирни яйца, изработени от Петер Карл Фаберже, бижутера на руския императорски двор.
Бен мълчеше. Нямаше какво да каже. Възрастната жена продължи:
— Фаберже създал хиляди великолепно украсени яйца, всяко със своя индивидуална украса, а онова, което му поръчал Александър Боровски, било наистина уникално. Князът бил любител на класическата литература и митологията. Бил чел Овидий, Омир и Вергилий на старогръцки и латински и оформлението на яйцето трябвало да отразява тази негова страст. Било толкова голямо — Мими постави двете си тънки длани на около двайсет сантиметра една над друга, — направено от бяло злато, инкрустирано с диаманти, а отстрани били изрисувани сцени от митологията. Най-хубавото обаче било вътре. Всяко яйце на Фаберже съдържало „изненада“. Понякога това било фантастично бижу, понякога портрет или икона. А това яйце съдържало малък скъпоценен камък, от който било издялано едно от най-зловещите същества на митологията — Медуза.
— Жената със змии вместо коса — вметна Дарси. — Която превръщала мъжете в камък само с един поглед.
Мими кимна.
— И очите на тази Медуза на Фаберже били също толкова проницателни. Били изработени от александрит, рядък скъпоценен камък, обявен за национален камък на Руската империя, наречен така на името на цар Александър Втори. Сменя цвета си от плътно червен до яркозелен в зависимост от светлината. Останалата част от фигурката била от халцедон. Почти черен, с петънца от червен железен окис, които напомняли капки кръв. Фаберже търсил поразяващ, дори плашещ ефект. Нищо чудно, че много скоро започнали да наричат това творение „Черната медуза“.
Бен се мъчеше да отгатне какво се криеше зад тази история. Каква бе връзката между руското бижу и графиката на Гоя, фалшифицирана от италианската графиня.
— Казахте, че това нещо е изгубено. Но го описвате така, сякаш сте го държали в ръката си.
Мими се вгледа в него, присви устни и продължи:
— Това яйце било толкова великолепно, че съперничело на прочутите, така наречени „императорски“ яйца, направени от Фаберже за управляващата фамилия Романови. Запленен от красотата му при едно посещение в имението на Боровски, цар Николай Втори предложил да плати за него на Александър каквато цена поиска. Дори и през хиляда деветстотин и трета година то струвало милиони. Боровски обаче бил твърде горд с притежанието си и отказал да го продаде на царя.
Цар Николай бил алчен и безскрупулен. Обиден, една нощ той изпратил банда крадци, за да откраднат яйцето, докато Боровски бил на опера. Александър бил покрусен от загубата. Подозирал кой е виновникът и смятал, че яйцето вече е в Зимния дворец на царя. Обаче не смеел да се оплаче. Царят не отговарял пред никого, а неговата охрана, тайната полиция, разполагала с неограничени възможности да предизвиква безследното изчезване на хора и скъпоценности.
И така, Александър Боровски мъдро си замълчал. Минали години. Нашият разказ сега отива напред, в хиляда деветстотин и седемнайсета година. По това време богатството на Александър било по-голямо от всякога. Синът му Лео вече бил на двайсет и две, красив и очарователен млад княз.
Бен кимна замислено. Разбира се. Сега си спомни защо името Лео му звучеше познато. Картината, която беше видял в галерията. Портретът на млад аристократ, рисуван от Габриела Джордани. Значи той е бил Лео.
— Той не бил като повечето разглезени млади богаташи, които виждаме днес. — Мими махна с ръка към залива и далечните дворци на Монако. — Лео имал много качества. Свирел на цигулка виртуозно, бил поет, разбирал от коне. Несъмнено щял да се отличи във военната кариера, към която се стремял, когато всичко се променило из основи.