— Това е съобщение за Григорий Шиков. Знаеш кой съм. „Черната медуза“ е при мен. Обади се, ако проявяваш интерес.
Другите два най-често използвани телефонни номера също не отговориха. Остави същото съобщение и се зае с останалите. Отговориха само два номера от списъка. Първият му се стори някакъв бар, защото в слушалката се чуваше силна музика. Не остави съобщение. Вторият беше италианец, който му затвори, преди да е казал и три думи.
Сега можеше само да чака и да се надява съобщението му да стигне целта си.
— Изглеждаш уморен — отбеляза Дарси, когато той се върна на масата. — Може би трябва да поспиш.
— Добре съм — възрази той.
— Не, не си. — Чашите им бяха празни. Дарси вдигна бутилката, но тя вече беше празна. — По дяволите! — изруга тя. — Само толкова ли ни даде?
— Сметнали са, че по бутилка „Мутон Ротшилд“ на човек е достатъчно — каза Бен.
— Трябва да има още бутилки някъде тук.
Дарси скочи и изчезна в пристройката. Върна се след пет минути с доволна усмивка, с бутилка и с две кристални чаши за бренди.
— Ето. Сега вече знаем какво има зад малката врата в края на коридора. Трябва да видиш избата. Пълна е с шампанско. Но виж какво намерих. „Арманяк“, осемнайсетгодишен. Не искаш ли капка силно питие?
— Въздействаш ми лошо, Дарси Кейн.
— И ще продължавам — отвърна тя и разкъса фолиото от гърлото на бутилката. — Дори и да ми струва живота.
Напълни две чаши почти догоре, а Бен запали с кибрит цигара от пакета „Голоаз“, който купи от павилион на гарата в Монако. Още не беше прежалил запалката си. Предложи пакета на Дарси.
Тя поклати глава.
— Не.
След миг колебание добави:
— Добре де, по дяволите! Дай.
Пъхна цигарата между устните си и Бен драсна клечка кибрит, за да й запали. Дарси дръпна силно и се закашля.
— Е, а сега кой на кого влияе лошо? — попита тя. — Какви са тези цигари? Ще ни убият.
— Всички казват така — отвърна Бен. — Ако мога да избирам обаче между цигарите, руската мафия и британското разузнаване, избирам цигарите.
Известно време пушиха мълчаливо и отпиваха отлежалото ароматно бренди. Някъде откъм брега се чуваше смях. Някой свиреше тъжна, меланхолична мелодия на испанска китара.
— Ще й се обадиш ли? — попита Дарси.
Бен вдигна поглед.
— На Брук ли?
— За нея мислеше, нали?
Така беше.
— Не знам как да постъпя — отвърна Бен. — Може би не мога да направя нищо. Може би всичко между нас е приключило и толкова.
Той отпи голяма глътка бренди и реши да смени темата.
— Ти имаш ли си някого? — попита той.
Дарси поклати глава.
— Не в момента. — Усмихна се тъжно. — Е, това е меко казано. Моментът продължава вече две години.
— Доста време — съгласи се Бен.
— Достатъчно, за да се притъпи болката. Казваше се Сам.
Бен я погледна.
— А… не е умрял. Нищо подобно — каза тя, като видя изражението му. — Макар че си го заслужаваше. Вече е щастливо женен за Анджи, която беше най-добрата ми приятелка, а сега държи второто място в личния ми списък на боклуците. — Челото й се сбърчи от гняв. После Дарси се отпусна и се усмихна. — Искам да кажа, разбирам как се чувстваш, Бен. Известно време бях доста зле заради онази история. Една сутрин обаче се събудих в малкия си апартамент и си дадох сметка колко свободна съм всъщност.
Бен се усмихна.
— Благодаря ти, Дарси. — Протегна ръка и докосна дланта й. Тя не я отдръпна.
— Свободна да правя всякакви лоши и чудесни неща — добави тя.
Сплете пръсти с неговите и се премести малко по-близо. Бен също не се отдръпна.
Дарси стана и го дръпна да я последва. Вгледа се в очите му и усмивката й се стопи. Той се изправи, тя обгърна врата му с ръце и устните й се устремиха към неговите. Бен затвори очи. Не можеше да прецени дали му се вие свят от умора, от виното или от нещо друго. Стоеше на ръба на пропаст, всичко се случваше като на забавен каданс и част от него полагаше усилие да не падне в топлите, подканящи го води долу.
— При всички случаи тя губи — промърмори Дарси.
Първата целувка беше предпазлива, почти плаха. После тя го дръпна и впи устни в неговите. Той почувства тялото й да се притиска към неговото и си даде сметка, че всъщност той я притиска. Усещаше колко учестено бие сърцето й.