Точно тогава отново иззвъня телефон. Но този път беше апаратът, който Бен взе от Гурко. Той остави факса на масата, извади телефона от джоба си и се обади. Гласът от другата страна беше дълбок, мрачен и твърд като титан.
— Аз съм Григорий Шиков. У теб има нещо, което искам. Така ли е?
72
— Довери ми се — каза Бен на Шиков.
Дрезгав смях.
— Точно тук е проблемът. Защо да ти вярвам, че „Черната медуза“ е у теб?
— Защото в момента е пред очите ми — отговори Бен. — Да видим… Бих казал, че яйцето е високо около двайсет сантиметра, бяло злато, инкрустирани диаманти, с изображения от класическата митология отстрани.
Шиков млъкна за момент.
— А вътре? — попита той недоверчиво.
— Самата Медуза ли? Миниатюрната фигурка е от халцедон, с червени петънца. Страховита дама. От какво са очите й ли? От александрит, нали?
— Къде я намери? — попита Шиков. Беше потресен и едва прикриваше трепета в гласа си.
— В гроба на Безухов — отвърна Бен. — Точно както беше описано на картата. Ти закъсня съвсем малко, Шиков.
Безумен блъф. Беше достатъчно руснакът да зададе един сериозен въпрос и всичко щеше да приключи. Бен знаеше, че трябва бързо да отклони разговора в друга посока.
— Е, искаш ли я, или не? Има и други заинтересовани купувачи.
— Как е възможно това? — попита Шиков.
— Възможно е, защото съм по-умен от теб — отвърна Бен.
— Искам я — каза Шиков. — Трябва да се срещнем и да разговаряме.
— Аха. След което ще накараш хората си да ме убият заради Анатолий.
— Синът ми беше безполезен боклук — каза Шиков. — Както и Тасони. Яйцето означава нещо много повече. Повярвай ми, аз съм бизнесмен. Освен това трябва да дойдеш сам.
— Смяташ, че ще доведа ченгетата? Помисли още. Аз съм беглец, издирван за убийство. Тасони може да е бил боклук, но е бил важна клечка.
— Тогава имаме сделка. Ти ми даваш каквото искам и аз ти давам каквото искаш. Яйцето срещу живота ти.
— Не става. След това аз ще трябва да изчезна, Шиков. Искам пари.
Докато говореше, Бен занесе телефона в спалнята и затвори вратата след себе си.
Отвън Дарси го чуваше да говори, но не различаваше думите. Крачеше, прехапала устни, и се питаше защо Бен я изолира. След около минута той млъкна. Телефонът иззвъня отново, тя го чу да говори още известно време. Минаха близо двайсет минути, преди Бен да излезе от стаята и Дарси да го засипе с въпроси.
— Е?
— Уговорихме си среща. По средата. В Берлин.
— Какви бяха тези приказки за пари?
— За да го накарам да повярва, че яйцето наистина е у мен. Никой не би го дал без пари.
— Кой ти се обади след това?
— За миг Шиков остана без покритие. После се обади отново.
— Срещата в Берлин… Определихте ли точно място?
Бен кимна.
— Не смяташ да отидеш, нали?
Бен не отговори.
— Ще бъде лудост, Бен. Не разбираш ли? Всичко се нарежда чудесно. Ще се обадя на Апълуд. Ще заложим най-голямата клопка на всички времена и ще тикнем Шиков в затвора, където му е мястото. Ако някой се опита да ни прецака, имаме това. — Тя посочи страниците от факса. — Нашият билет към свободата. Информацията тук ще ни осигури силни позиции при преговорите, за да можем да се върнем към предишния си живот.
Бен се засмя.
— Знаеш ли, че си права?
— Права съм, разбира се.
— Да го отпразнуваме. Не спомена ли, че има шампанско в края на коридора?
— Достатъчно бутилки, за да се напият всички в княжество Монако — отвърна тя.
— Иди и донеси една. Аз ще взема чаши от кухнята.
— Ето това е приказка, Бен Хоуп.
Дарси изтича по коридора и отвори малката врата, която водеше към избата. После слезе надолу по каменните стъпала. Избата беше като лабиринт. С безброй рафтове до тавана с наредени върху тях прашни бутилки. Дарси извади една и издуха паяжините. „Моет“. Отлежало. Идеално. Докато разглеждаше етикета, тя се замисли за мига, в който бутилката щеше да свърши, тя щеше да дръпне Бен в спалнята и…
Вратата на избата се затръшна. Дарси чу как резето се плъзна на място.
— Бен! — извика тя. Хукна нагоре по стълбите, стиснала бутилката.
На последното стъпало имаше нещо, което преди не беше там. Поднос с цяло печено пиле, увито в целофан, извадено от хладилника. До него имаше двулитрова бутилка с минерална вода. На бутилката беше подпряна бележка, на която пишеше: