Тя изтича последните няколко крачки, сложи длани на раменете му и го целуна леко.
— Толкова огромно разстояние заради един сладолед?
— И още едно-две неща — каза той.
— Аз едното от тях ли съм? — попита Дарси с усмивка.
Бен огледа просторния площад.
— Трябва да дойде тук всяка минута. Ето я.
Дарси проследи погледа му и видя висока брюнетка в костюм с панталон забързано да прекосява площада към тях.
— Страхотна е. И ми се струва позната. Коя е?
— Може скоро много често да я гледаме по телевизията — отвърна Бен. — Името й е Силвана Лученци, репортер.
Дарси повдигна вежда.
— Може да я гледаме много често?
— Зависи, Дарси. Зависи от теб. Носиш ли досието?
Дарси кимна, бръкна в чантата си и извади прозрачна пластмасова папка.
— Можем да постъпим по два начина — каза Бен. — Единият е да се обадим на Мейсън Ферис, да му кажем, че имаме доказателства, които могат да го закопаят заедно с целия му отдел и да го изнудим да свали всички обвинения срещу нас двамата, а теб да те върне на работа. С повишение, разбира се.
Дарси не каза нищо.
Бен кимна към Силвана Лученци, която приближаваше.
— Второ, можем да дадем тази папка на Силвана и да я оставим да си свърши работата. Да натиснем ядреното копче и да ликвидираме тези хора. Светът никога вече няма да е същият. Нито пък твоята кариера. Ти решаваш.
— Мислиш, че ще се колебая? — попита Дарси. — Да вървят по дяволите. Да действаме.
Силвана Лученци застана пред тях и се втренчи стъписано в Бен.
— Какво правиш тук? Търси те цялата полиция!
— Вече не — възрази Дарси и й подаде папката. — Не и след като тази информация излезе наяве.
Силвана Лученци пое колебливо папката. Отгърна пластмасовата корица, прелисти страниците и очите й се разшириха. Когато стигна до последната страница, не беше в състояние да говори.
— Всичко е автентично — каза Бен.
— А ако искаш оригиналите, ще трябва да дойдеш с нас до Лондон. Само кажи дата и час.
Журналистката бързо се съвзе от първоначалния шок. Бен усещаше как мисълта й трескаво препуска. Възможностите минаваха през ума й по-бързо от вестници през печатарска машина. Очите й блестяха.
— Току-що получи най-горещия репортаж в историята на медиите, Силвана — каза Бен. — Сега иди и покажи на какво си способна.
— Не искате ли да изпием по едно кафе? — попита Силвана.
Бен и Дарси се спогледаха.
— Някой друг път — каза Дарси.
Двамата тръгнаха през тълпата на площада и оставиха Силвана, закована на едно място, загледана в папката.
— Бомбата е пусната — засмя се Дарси. — А сега какво, Бен? Ще се върнеш във Франция?
— Мислех да остана тук още ден-два. А ти?
— Сега съм без работа, така да се каже, нали?
— Тогава нека те поканя на обяд.
Дарси се усмихна.
— Обядът е добро начало.
Епилог
Лондон, по-малко от час по-късно
Мейсън Ферис седеше зад бюрото си и преглеждаше някакви документи, когато телефонът иззвъня. Протегна спокойно ръка и вдигна слушалката.
— Слушам.
Изплашеният, треперещ глас от другата страна беше на Брустър Блекмор. Докато Ферис слушаше, челюстта му увисна, кръвта във вените му сякаш спря.
— Те КАКВО…?!
Благодарности
За голяма част от историческите данни в книгата съм безкрайно задължен на моята покойна приятелка графиня М. Манцини, чиито увлекателни спомени за живота й през 1920-те години в Италия отчасти ме вдъхновиха да напиша „Изгубената реликва“.
Благодаря също и на Тим Бозуел за безценната информация за Агенцията за борба с тежката организирана престъпност и специалните полицейски операции; както и на всички други, чиито усилия, било то големи или малки, допринесоха за написването на тази книга.