Двата бойни хеликоптера Ка-50 „Черна акула“ бързо приближаваха целта си. Зад лъскавите шлемове пилотите спокойно отчитаха показанията на уредите и подготвяха за стрелба въоръжението под корпуса на машините. Лазерните устройства за засичане на мишени попаднаха на каменната постройка на разстояние два километра и я показаха на мониторите. Беше достатъчно голяма, за да могат да преброят брънките на веригата, подсигуряваща катинара, с който бе заключена вратата. Пилотите активираха ракетите и се приготвиха за стрелба.
Нямаше команда от базата. Това означаваше, че операцията е в ход.
Пилотите натиснаха бутоните и почувстваха вибрациите в машините си, когато ракетите им полетяха едновременно. Малко по-къси от три метра, с тегло четирийсет и пет килограма, противотанковите ракети „Вихър“ летяха със скорост шестстотин метра в секунда. Пилотите ги проследиха с очи, докато се насочваха към целта със смъртоносна точност. Минаха три безкрайни секунди, докато четирите димни следи пронизваха въздуха към дърветата долу. Удариха бързо една след друга и бойните глави детонираха с ослепително бял огън. Постройката за миг се превърна в летящи отломки.
Пилотите се насочиха към разрушената цел и активираха страничните 30-милиметрови оръдия. Нямаше никаква нужда от това, но шефът гледаше. Беше им казал, че иска да изглежда сериозно, а когато той искаше демонстрация на огнева мощ, нямаше как да не я получи. Оръдията посипаха земята с дъжд от снаряди. Роторите раздухаха облаците дим, когато хеликоптерите увиснаха над опустошеното място. Там, където беше каменната постройка, сега имаше нещо като разорана нива.
Със спускането на нощта онова, което бе останало от тримата мъже, щеше да бъде заличено от дивите животни.
2
Мъжът, който наблюдаваше зад затъмнените бронирани стъкла на хъмвито, свали бинокъла и се усмихна доволно, когато видя издигащите се във въздуха кълба дим. Проследи с поглед полета на хеликоптерите към секретната им база и присви очи заради слънцето. Там щяха да са добре скрити от бившите им собственици.
Името му беше Григорий Шиков. Наричаха го „Царя“. Беше на седемдесет и четири години, с посивяла коса, корав и безмилостен. В продължение на половин столетие етиката на бизнеса му се определяше от практически съображения. Обичаше нещата да са прости и да няма нерешени проблеми. Три такива проблема току-що бяха заличени. Нищо друго не очакваше онези, които се опитваха да навредят на интересите на Григорий Шиков.
Той се обърна към задната седалка, където седеше човек с камера.
— Записа ли го?
— Записах всичко, шефе.
Шиков кимна. Клиентите му не бяха хора, които можеше да разочарова — но дори и те нямаше как да не се впечатлят. Той беше наясно, че те ще използват новите си играчки както намерят за добре, щом сделката бъде сключена и стоката смени собственика си. Преговорите бяха в заключителната си фаза. Всичко изглеждаше добре.
— Да тръгваме — нареди Шиков на шофьора.
В този момент телефонът в джоба му зажужа и той посегна да го извади. Настояваше да сменя телефоните си през няколко дни, но сегашният го дразнеше. Беше твърде малък и дебелите му пръсти не се справяха с дребните бутони. Отговори със сумтене. Рядко говореше по телефона — съобщаваха му каквото трябваше да знае и той слушаше. Едно от многото неща, с които беше известен, беше будещото страх мълчание. Както и че никога не спеше. Че не трепваше. Не се колебаеше. Че без никакви съжаления и извинения се бе изкачил на върха на най-трудния бизнес на планетата и се бе задържал там. Бяха го предизвиквали много пъти. Но не познаваше поражение. Не го бяха хващали.
Шиков очакваше друго обаждане и се канеше да прекъсне линията веднага, но не го направи. Обаждаше се Юрий Майски — един от най-близките му сътрудници. Освен това той беше негов племенник, а Шиков държеше на семейството си — или каквото беше останало от него след смъртта на жена му преди три години.
Изслуша Майски и усети как пулсът му се ускорява.
— Сигурен ли си? — избоботи той.
Въпросът не беше случаен. Майски много добре си даваше сметка, че шефът му не си губи времето с празни приказки. Когато отговори, гласът му потрепери едва доловимо.
— Напълно. Според контакта ни то ще бъде там, без съмнение. Съвсем сигурно е.
Възрастният мъж помълча няколко секунди. Свали телефона от ухото си, докато асимилираше неочакваната новина.