— Това е жена ми Мирела — представи я Бунзи и я погледна влюбено.
Бен протегна ръка.
— Piacere, signora.
— И на мен ми е приятно — отговори Мирела на развален английски. — Наричай ме Мирела. И трябва да упражнявам английския си, защото Арчибалд ми говори само на италиански, откакто го научи.
Арчибалд!? През всичките години, които бяха прослужили заедно в армията, Бен никога не го бе питал за истинското му име. Хвърли кос поглед към Бунзи, който пък погледна с ужас жена си и се ухили още повече, почти прихна.
— С Арчибалд имате прекрасен дом — отбеляза Бен.
Бунзи скоро овладя положението. Когато Мирела се оттегли в кухнята, за да приготви вечерята, той мушна в ръката на Бен бутилка изстудена бира „Перони“ и го разведе из имота.
— Трийсет и шест декара — каза Бунзи гордо и посочи с жест земята наоколо. — Когато го взех, беше само пущинак и камъни. Не е като другите ферми, но се справяме. В оранжериите отглеждам босилек, а останалото са домати.
Бен не разбираше от земеделие. Сви рамене и го изгледа с недоумение.
— Само босилек и домати?
— Това е малкият ни бизнес. Мирела готви фантастично. Нямаш представа какъв доматен сос и песто с босилек прави по някакви тайни рецепти, синко. Аз отглеждам продуктите, тя ги приготвя и ги бутилираме. Веднъж седмично обикалям с вана местните ресторанти. Кампо Басо, целия район. Няма да станем милионери, но пък погледни това място. Тук е раят, мой човек.
Бен се огледа. Трудно му бе да не се съгласи. Погледът му се плъзна по равната редица оранжерии и стигна до наскоро изкопан в земята правоъгълник, ограден с въже. На ръчна количка беше подпряна лопата, отстрани бяха складирани алуминиеви рамки, стъкла и торби цимент. Имаше и малка бетонобъркачка.
— Нова оранжерия — обясни Бунзи и глътна малко бира. — Проклетите лехи все не стигат. Трябва да я довърша.
— Искаш ли да ти помогна? Да не губим време.
Наложи се да го убеждава доста, но Бунзи най-накрая отиде да донесе още една лопата и бира, за да се разхлаждат, докато работят. Бен не го изчака да се върне. Запретна ръкави, взе лопатата и започна да копае.
Денят преваляше и оранжерията постепенно започна да добива форма. Бунзи заговори за старото време.
— Помниш ли, когато Коул едва не нацапа гащите в лодката? — Засмя се и съедини два модула от рамката.
Легендарният епизод, разказван безброй пъти оттогава, се беше случил по време на зимно учение в Шотландия малко след като Бен бе постъпил в специалните десантни части. С Бунзи и още двама, Коул и Роусън, се намираха в средата на обвито в мъгла шотландско езеро, когато извънбордовият двигател на лодката им замря. Докато лодката се носеше по течението през непрогледните мъгли, Бунзи реши да стресне момчетата с безкрайни истории за странните, ужасни същества, които се спотайват в дълбините на езерата. Коул се наведе над двигателя в опит да го запали и извика ядосано на Бунзи да млъкне. И тогава точно пред лицето му от водата изскочи черно туловище. Коул се стресна и едва не падна от лодката. „Чудовището“ се оказа обикновен тюлен.
Бен, Бунзи и Роусън, закоравели бойци от специалните десантни части, въоръжени до зъби и обучени да убиват, дотолкова премаляха от смях, че едва успяха да стигнат до брега с гребане.
Човек носи подобни истории в сърцето си. Не като мрачните спомени за убити приятели, опустошени бойни зони, ужасите и безсмислието на войната. Нещата, които никой не иска да си спомня.
— Е, за какво искаше да говориш с мен? — попита Бунзи, когато Бен за пореден път напълни количката с бетон. — Не си дошъл до тук, за да копаеш, нали?
— Мирела изглежда чудесна жена — отбеляза Бен, избягвайки отговора на въпроса.
— Любов от пръв поглед, Бен, ако вярваш в такива неща. Бях в Неапол, уж да прекарам уикенда далеч от новобранците, покрай които киснеш в кал до топките всеки ден. Седнах в едно малко ресторантче и започнах да се тъпча със спагети като за последно. Тъкмо се чудех как изкарах толкова години на макарони и кетчуп, когато от кухнята изскочи някакъв мъж, който пищеше, сякаш го гонеха глутница кучета. След него излетя тиган и едва не ми откъсна ухото.
— Стига бе! — изкиска се Бен.
— Вдигнах поглед — продължи Бунзи с възхищение — и я видях с престилката да стои на вратата на кухнята. Не бях виждал толкова бясна жена. Казах си: Бунзи, това е, което търсиш. След три дни се сгодихме и пуснах рапорт за напускане на армията. Оженихме се в края на същия месец. Оттогава не съм стъпвал на Острова. И не ми липсва, никак.