Анатолий беше изпълнявал доста поръчки на баща си и му беше приятно да го прави. Чувстваше се привилегирован да е ценен член на семейната фирма. С приятелчето си Спартак Гурко веднъж бяха изтезавали един нещастник в продължение на седемнайсет дни, за да изтръгнат от него имената на предателите в организацията им. Друг път Анатолий окова един доносник с вериги за четири кола, забити в земята, след което запали цигара, а Спартак заби кирка в гръдната му кост. Когато се захванеше за работа, Спартак нямаше равен.
Анатолий обичаше работата си. Никога не задаваше въпроси за бизнеса на баща си, отчасти защото никой не задаваше въпроси на Царя за бизнеса му и отчасти защото това изобщо не го интересуваше. Единствените въпроси, които обикновено задаваше, бяха: „Мога ли да го притежавам?“, „Мога ли да го чукам?“ и „Мога ли да го убия?“. Ако отговорът на който и да било от тях беше „не“, той бързо губеше интерес.
Новата задача обаче изглеждаше интересна.
— Според източниците ни въпросното произведение на изкуството непременно ще е част от изложбата — обади се Майски.
— А аз го искам — натърти дрезгаво Шиков. — И ще го имам.
Купчината листа пред него представляваха описание на системата за сигурност на галерията, изготвено от един от експертите, на които плащаха — корумпиран инженер от Москва, който бе използвал свои хора в Милано, за да получи нужната информация. Седемнайсетте страници съдържаха техническите данни на правената по поръчка и инсталирана наскоро алармена система. Отделно бяха приложени снимки на датчиците, снимани с телеобектив от различни ракурси само няколко дни преди това.
От години Анатолий не беше чувал стареца да говори толкова много. Докато го слушаше с половин ухо, той разгледа снимките. В долния им край беше отпечатано местоположението на галерията в Италия. Тя се намираше в разширение на по-стара сграда. С модерна архитектура, която допадаше на артистичните среди. Сградата беше построена наскоро. На една снимка се виждаха задната част на галерията и недовършените строителни работи по терена — купчини пръст и декоративен фонтан, построен наполовина.
Италия, помисли си Анатолий. Много добре. Не беше ходил там, макар че имаше две ферарита — червено и бяло, а и по-голямата част от гардероба му също беше оттам. Дори говореше малко италиански — момичетата си падаха по това. Да, нямаше нищо против Италия. Анатолий ценеше изкуството — стига да изобразява гола женска плът.
За жалост онова, което толкова отчаяно искаше баща му, не беше нищо подобно. Анатолий погледна гланцовия отпечатък, откъснат от брошурата на изложбата. Някаква рисунка на коленичил мъж, който се моли. Кой ли би искал да я притежава? Изглежда, наистина струваше куп пари, колкото и да бе странно.
— Не ме слушаш, момче.
— Каза, че алармената система е гадна.
Майски се прокашля и се намеси:
— Това е меко казано. Сигналната охранителна система на периметъра е последна дума на техниката. Ако преминеш през нея, сградата е пълна с камери, които наблюдават от всички възможни ъгли. Вътрешността на галерията непрекъснато се сканира с инфрачервени датчици за движение, които хващат и хлебарка. Всичко това е автоматизирано и единственият начин да се дезактивира алармената система е да се вкарат три кода, които се пазят под ключ на три различни места. Освен това кодовете се генерират отново всеки ден от компютър на случаен принцип, така че комбинацията непрекъснато се променя. Всяко непозволено навлизане в пространството задейства алармата и изпраща моментално сигнал в полицията.
— Изглежда невъзможно — каза Анатолий.
— Нищо не е невъзможно, момче! — Шиков грабна един от листовете пред себе си и му го подхвърли.
Анатолий го хвана. На листа бяха написани три имена — италиански и непознати. Де Крешенцо, Корсини, Силвестри. До всяко име имаше адрес и малка снимка. Де Крешенцо беше сух човек с оредяваща черна коса. Корсини беше дебел. Силвестри приличаше на надуто конте, влюбено в себе си.
— Кои са тези?
— Тримата, които държат кодовете за достъп — обясни Майски.
— Ето го и плана — продължи Шиков. — Утре вечер е официалното откриване на галерията. Само с покани. Местни важни клечки, критици и други знаменитости, към трийсет и пет души. И тримата пазачи на кодовете ще са там. Екипът ти ще ги изчака да си тръгнат и ще ги проследи до домовете им. В три сутринта ще ги измъкнете от леглата едновременно, ще ги откарате в галерията и ще ги принудите да вкарат кодовете. Как ще го направите, си е ваша работа, но искам да останат живи.