— Точно така. А после влизаме и прибираме онова, за което сме отишли.
Майски чакаше знак, че младият нехранимайко ще подходи и към тази задача по обичайния си безразсъден начин. Ето, започна се, помисли си.
— Не е толкова просто — възрази той. — Тъй като собствениците биха дезактивирали алармената система само при извънредни случаи като пожар, земетресение или друга потенциална заплаха за ценностите в галерията, тя притежава функция, която сигнализира в полицията дори и ако се вкарат кодовете. Тя не е софтуерна и не може да се неутрализира дистанционно по никакъв начин. Използва се високочестотен обхват по оптичен кабел, като има и резервен вариант чрез мобилен телефон, ако кабелите не функционират. Значи, преди да влезете, трябва да прекъснете тези кабели. После ще използвате това.
Той посочи някакво устройство на масичката отстрани. Анатолий го бе видял, но не знаеше какво е. Черна кутия, дълга около двайсетина сантиметра, за която бяха свързани четири антени.
— Това е осемнайсетватов свръхмощен цифров заглушител за мобилни телефони — обясни Майски. — Работи във всички държави и блокира сигнала в радиус от сто и двайсет метра. Когато включите устройството, полицията изобщо няма да разбере какво става.
— И ако някой от тримата реши да се прави на умен и да изпрати сигнал за тревога, който да пусне тихата аларма, ще си загуби времето — добави Шиков.
— Значи тогава мога да ги гръмна.
— Не и докато не вземеш картината — намеси се Майски, мобилизирал цялото си търпение. — След като влезеш, трябва да се справиш и с вторичната охранителна система. Всеки опит да бъде докосната която и да е картина активира допълнителна система…
— И какво от това? След като телефонните линии са прекъснати…
— Задейства се автоматична система, която спуска защитни щори пред картините. Те издържат на куршуми, оксижен и всякакви режещи инструменти. Освен това блокират възможността нарушителят да излезе и го хващат като плъх в капан, докато не дойде полицията да го измъкне. За това нещо няма код. Паднат ли щорите, връщане назад няма.
— Слушаш ли внимателно, Анатолий? — попита Шиков и се вгледа в сина си над бюрото.
Анатолий сви рамене, сякаш за да каже, че за него тези неща са детска игра.
— Добре. Иди и събери четирима от най-добрите си хора. Мисля си за Туркин, Риков, Петрович…
— И Гурко — прекъсна го Анатолий.
О, не! — помисли си Майски и сърцето му се сви. — Не Гурко! Най-близкият приятел на Анатолий, белязаното копеле, позорно изхвърлено от специалните части на руската армия за това, че пребил почти до смърт офицер с приклада на пушката си. Гангстер от онези, които позоряха професията, и един от малкото, от които Майски се страхуваше повече, отколкото от шефа си.
— Разполагаш с два часа — каза Шиков. — После тръгваш за Италия. Ще се срещнеш с приятелите ни на място.
— Колко души са?
— Десет. Осем вътре, двама вън.
Анатолий кимна.
— Оръжие?
— Всичко, което ти трябва.
Усмихна се. Баща му беше точен в това отношение.
Когато излезе от стаята след още няколко минути, Шиков събра пръснатите листове и ги мушна в едно чекмедже. Щеше да ги изгори по-късно. Майски заобиколи бюрото и се намръщи. Имаше много неща, които му се искаше да каже.
„Сигурен ли си, че можеш да повериш задачата на Анатолий? Той е див и безотговорен, а приятелите му до един са маниаци, особено Спартак Гурко. Как може да си толкова сляп, чичо?“ Разумът обаче надделя и той не каза нищо.
Юрий Майски не беше единственият, който запази мислите си за себе си. Докато се отдалечаваше от имението и подхвърляше безгрижно ключовете от ферарито, Анатолий вече си мислеше, че планът на баща му е прекалено сложен и скучен.
Самият той имаше други идеи. Да, щеше да се позабавлява.
5
— Работа? — повтори Бунзи и повдигна вежди.
Слънцето започваше да се спуска зад хълмовете и хвърля червени и пурпурни отблясъци над хоризонта. Бен кимна. Както беше клекнал върху фундамента на новата оранжерия, измъкна от джоба си запалката си „Зипо“ и пакет „Голоаз“, каквито пушеше винаги.