— Тези неща ще те убият — отбеляза Бунзи.
— Ако нещо друго не ги изпревари. Искаш ли една?
— Да, защо не. Хвърли ми ги.
Бунзи прескочи празната количка, обърна я и седна на нея, за да запали.
— Там, където живея, във Франция, имам бизнес — обясни Бен. — В провинцията сме, на място, което не се различава особено от това тук. Само че не правим сос песто. Занимаваме се с обучение за спасяване на отвлечени.
Бен продължи да говори, а Бунзи слушаше съсредоточено.
През седемте години, откакто Бен беше напуснал армията, негова специалност беше да открива и спасява жертви на отвличания, най-често деца. Беше нарекъл себе си „консултант по кризисни ситуации“ — неясен евфемизъм за човек, който решаваше проблеми, които не бяха по силите на нормалните правоохранителни агенции. Работата му го бе отвеждала на много страховити места. Методите му невинаги бяха кротки, но пък постигаше резултати, с каквито малцина в бранша можеха да се похвалят.
Крайната цел винаги беше да помага на изпадналите в беда. След много успехи и немалко провали беше загърбил опасностите на активните операции и бе насочил усилията си към предаване на уменията и опита си на други. Така пак помагаше на безпомощните жертви на безмилостни престъпници по целия свят, но сега го правеше зад бюрото и без оръжие.
Базата, която беше организирал, се намираше в Нормандия и се наричаше „Льо Вал“. Работата им се увеличаваше с всеки изминал месец. Полицейски служби, военни подразделения, специалисти по преговори с похитители, застрахователи, бодигардове идваха, за да преминат курсовете на обучение, които Бен водеше заедно с помощника си Джеф Декър, също бивш офицер, и още няколко колеги. Д-р Брук Марсел, наполовина французойка, наполовина англичанка, експерт психолог, която работеше в Лондон, беше негов консултант и четеше редовни лекции по психология на отвличането. Преди около три месеца обаче деловите им отношения прераснаха в лични.
Бен едва ли би могъл да иска повече по отношение успеха на бизнеса. „Льо Вал“ носеше добри доходи, запълваше много сериозна ниша и беше безопасен.
Имаше обаче проблем. Започна като лек дискомфорт, като дразнещ сърбеж. През дългото горещо лято се засили, докато накрая той не можеше да спи през нощта.
Нямаше представа защо се чувства така и откъде се взеха демоните, които го влудяваха. Единственото, което съзнаваше с плашеща сигурност, бе, че животът, който си бе създал във Франция, вече не бе онова, което искаше.
Беше решил да изповяда тайната си първо пред Бунзи Маккълок и макар че с дни не мислеше за нищо друго, не беше никак лесно да го направи. Когато описа с какво точно се занимават в „Льо Вал“, той си пое въздух и заговори по същество.
— Работата е там, че сериозно се замислям да изоставя този бизнес — призна той. — Не казвам, че искам да го продам. Просто искам да се махна от там и да оставя всичко в ръцете на Джеф. Той може да управлява бизнеса с помощта на другите и Брук. И с твоя помощ. Ако проявяваш интерес.
Бунзи дръпна от цигарата. Мълчеше. Беше присвил очите си до цепнатини срещу залязващото слънце.
— Ти си най-добрият инструктор, когото познавам — добави Бен. — Не мога да си помисля на кого друг бих поверил втората позиция там.
— А ти? — попита Бунзи. — Ти какво смяташ да правиш?
Бен се замисли за момент.
— Не знам. Не съм сигурен какво искам. Трябва ми малко време, за да реша.
— Всеки трябва да се установи някъде, Бен. Всички го правим.
— Не знам дали съм от онези, които се установяват. Бог ми е свидетел, че съм се опитвал. Не се получава.
— Никога не си бил щастлив, освен ако не ти пари под задника. — Бунзи се ухили, после стана сериозен. — А тази Брук? Какво стана с нея? Имам чувството, че има нещо между вас.
Бен сведе поглед.
— И аз мислех така — отвърна той. — Понякога обаче не съм толкова сигурен. От известно време тя се държи, сякаш… — Млъкна и прехапа устни.
— Какво?
Бен въздъхна.
— Слушай, не искам да те обременявам с личните си проблеми. Какво ще кажеш за предложението ми? Интересува ли те?
Бунзи не отговори, а замислено смачка фаса в дъното на обърнатата количка.
Бен вече знаеше отговора. Беше го разбрал в мига, в който дойде тук, така че можеше и да не зададе въпроса. Изобщо не се изненада, когато след около минута размисъл Бунзи поклати глава.