— Поласкан съм, че ме каниш…
— Но отказваш?
— Така трябва. Съжалявам, Бен.
— Не казвай нищо повече, приятелю.
— На мое място ти би ли изоставил това тук?
— Не, ако съм с всичкия си. — Бен стана и се изтупа от прахта.
— Не се сърдиш, нали? — попита угрижено Бунзи.
— Не говори глупости. Радвам се за теб.
— Нали ще останеш за вечеря? Ще прекараш нощта при нас, нали?
— Разбира се.
Бунзи се оказа прав за готварските умения на Мирела. Вечерята беше обикновено блюдо от талиатели със сос песто с босилек, с настърган пармезан и полято с местно вино. Беше много далеч от изисканите блюда в баровските ресторанти, но Бен едва ли някога беше опитвал нещо по-вкусно. Изяде огромно количество с истинска наслада под одобрителния поглед на майстор готвача. Останаха до късно около дъбовата маса в малката трапезария и той почти успя да забрави тревожните мисли, които го измъчваха напоследък. Бунзи разказваше истории, наливаше вино, а свежият нощен въздух и цвъртенето на цикадите нахлуваха през отворените прозорци. Когато Бен настоя да им помогне да приберат масата, минаваше един часът. После Мирела му показа стаята за гости.
Той се събуди много преди разсъмване. Чувстваше се неспокоен, имаше нужда от движение. Измъкна се тихо и тича около час, като спря само за да се полюбува на изгрева. После се върна в къщата, взе душ и се облече — дънкова риза и тениска, с надпис: „ТАЙРЕЛ. Генетични репликанти“. Подарък от Брук. Тя много обичаше филма „Блейд Рънър“. Той не го бе гледал.
Закуската бе сервирана в кухнята — бъркани яйца и препечени филийки. Мирела не обърна внимание на протестите на Бен, че е погълнал храна за цяла седмица.
— Не се сърдиш, нали? — попита отново Бунзи, докато се мръщеше над чаша горещо кафе.
— Не, Арчибалд — отговори Бен.
— Добре. А сега накъде? Предполагам, ще се върнеш във Франция?
Бен поклати глава.
— Утре следобед имам резервиран полет от Рим за Лондон.
— По работа?
— Дълга история.
Бунзи и Мирела излязоха да го изпратят. Той се качи на шогуна, огледа за последен път райското кътче, което двамата си бяха създали, и подкара по черния път към шосето.
6
Бен се насочи на юг-югозапад. Изгряващото слънце беше зад гърба му. Движеше се към Неапол с намерение да се отклони към западното крайбрежие на Италия. Там щеше да поеме по крайбрежния път и след десетки градчета и селца да стигне до Рим. За човек, който през целия си живот бе действал на бегом, винаги с прецизно изготвен план, винаги в надпревара с часовника, сега той се чувстваше странно да е така свободен. Странно, но и добре дошло, защото за пръв път не гореше от нетърпение да отиде при Брук в Лондон. Само преди месец щеше да бърза като луд.
Кое се бе променило? Докато шофираше, търсеше отговора на този въпрос. За стотен път прехвърли в съзнанието си последните им разговори, нещата, които биха могли да я разстроят, нещо, което би могъл да е объркал. Не откриваше нито една причина. Не бяха се карали. Нито се бяха отчуждили. Нямаше никаква причина всичко помежду им да не е безупречно. Почти три месеца щастлива, чудесна любовна връзка.
Е, кое се бе объркало? Какво я тревожеше напоследък? Струваше му се, че тя се отдръпва от него. Бе видимо умислена, но без да му казва какво я измъчва. Съвсем до неотдавна те използваха всяка възможност да са заедно — или той пътуваше до Лондон, или тя до „Льо Вал“. Изведнъж обаче тя като че ли изгуби интерес да напуска дома си в Ричмънд и дори отмени две лекции по психология на отвличането, които трябваше да изнесе пред клиентите му. Стана трудно да се свързва с нея по телефона, а когато успяваше, гласът й звучеше странно. Имаше чувството, че тя крие нещо от него.
Не знаеше какво очаква да постигне с това изненадващо посещение при нея в Лондон. Да изяснят отношенията си? Да я предизвика? Да й каже колко много държи на нея и да поиска и тя да бъде искрена с него?
Може би проблемът не бе в нея. Може би вината бе в него самия. Беше дошъл в Италия, за да търси изход от ситуацията в „Льо Вал“. Не търсеше ли начин да се измъкне от стабилността, която бе постигнал с толкова усилия? Може би Брук беше доловила нещо в него, някаква промяна, нежелание за обвързване? Тази мисъл беше болезнена. Питаше се отново и отново дали има нещо вярно в това.