Понякога се съмнявах в искреността на думите им. Често се питах: «Наистина ли съм специална?» Но понеже Другите бяха тези, които ме накараха да вярвам в това, не можех да отговоря на въпроса си без тях. Сякаш огледалото на душата ми се бе счупило и аз можех да се видя отразена само в техните думи.
През цялото време се стремях да бъда в компании, заобиколена от Другите, така че когато и да попитах: «Наистина ли съм специална?», моментално можех да чуя неизбежния отговор: «Да, наистина. Като теб няма друга в целия свят.»
Никога не се уморих да задавам този въпрос, нито да чувам един и същи отговор отново и отново. Точно както солената вода би усилила жаждата на този, който пие от нея, похвалите им само повишаваха нуждата ми да ги чувам.
Още по-лошото е, че за да не загубя одобрението им, се чувствах длъжна да живея според очакванията им. Скоро осъзнах, че живея живот, който Другите бяха избрали за мен, а не този, за който винаги си бях мечтала.
Сърцето ми проговори още веднъж: «Ти не си щастлива.»
Това беше истина, толкова недоволна от себе си, че вече дори не получавах удовлетворение от похвалите и възхищението на Другите. Моето нещастие ми върна силата, от която се нуждаех, за да продължа да те търся.
— Къде е моята майка? — попитах Другите.
Те ми отговориха със същия стар и познат отговор.
— Майка ти вече не съществува. Тя е далеч оттук. Можеш да я видиш само на оня свят.
— Не! — възразих. — Това не е онова, което мислите!
— Това е, което чухме от другите.
— А ако те грешат?
— Огледай се! Не можеш да видиш нито майка си, нито Бог. Щом смяташ да ги срещнеш в този свят, трябва да ги видиш.
— Ако използвам само очите си, за да виждам, ще се загубя във вашия мрачен и безинтересен свят!
— О, изглежда вече си станала голямо момиче. Чудесно!
— Не, аз съм малка. И винаги ще бъда!
Но това отхвърляне само по себе си не бе достатъчно да ме доведе при теб, мамо. Трябваше да намеря пътя. Втората фаза на моето търсене започна, когато ти ми го показа в един сън. Ти ми каза къде мога да намеря Някого-който-знае. Много по-късно, в реалния живот, този човек щеше да ме хване за ръка и да ме поведе по пътя, който ти ми посочи, докато двете с теб се съберем в този свят.
Надявам се да ти разкажа всичко за този свой сън в следващото си писмо. С цялата ми любов…
8
Облечена със зеления ленен костюм, с който майка й толкова я харесваше, Диана прекоси тревата в гробището. Когато наближи, видя една фигура с дълга кестенява коса да стои до гроба на майка й. Тя бе сама под огромния кестен, така че не можеше да сбърка. Не беше някакъв специален ден или църковен празник, така че кой ли би дошъл толкова рано?
Можеше ли да е тя? Мери?!
Диана се поколеба дали да продължи, застина на място, като наблюдаваше известно време неочаквания посетител.
— От кого се страхуваш? — нахока се и тръгна отново към гроба. Можеше да чуе сърцето си как бие оглушително. Няколко стъпки бяха достатъчни, за да престане да диша. Но не спря. Въпреки че почти бе стигнала до гроба, посетителката не се обърна да види кой идва.
Когато дойде съвсем наблизо, успя да зърне лицето й. С облекчение установи, че беше госпожа Джонсън, приятелка и компаньонка на майка й при пътуванията. Последният път, когато я бе видяла, бе на погребението. Госпожа Джонсън бе една от най-близките приятелки на майка, но откакто живееше в Ню Йорк, нямаха възможност да се виждат често.
Диана внимателно я побутна по рамото.
— Радвам се да ви видя, госпожо Джонсън.
— О, Диана! Как си? — попита жената и топло я прегърна. — Добре ли си, скъпа? Телефонирах няколко пъти, но не се свързах теб. Оставих съобщение на управителката на хотела. Тя ме увери, че си добре, но…
— Съжалявам, че не ви се обадих. Вече се чувствам по-добре.
Тя кимна към жълтите рози, които госпожа Джонсън бе донесла на майка й.
— Много са красиви.
Очите на жената излъчваха доброта.
— Диана, имам среща за обяд и още днес следобед се връщам в Ню Йорк. Но ако си готова, ще се радвам да си тръгнем заедно.
— Много благодаря, госпожо Джонсън, но не мога. Имам още работа тук.
— Както желаеш, скъпа. Не забравяй, че винаги се радваме да те видим. Сега искам да ми отговориш честно. Наистина ли си добре?
Изражението на Диана й казваше всичко.
— Как бих могла?
— Диана, знам, че не се нуждаеш да го чуеш от мен, но ми позволи да ти го кажа. Майка ти винаги се е гордяла с теб.
— Наистина не бях подготвена за това, госпожо Джонсън. Всичко се случи така бързо. Преди пет месеца всичко беше нормално. Дори когато беше болна, мама никога не се държа така, сякаш й оставаха няколко месеца живот. Никога не позволи блясъкът в очите й да изчезне. Никога не каза нищо, не се оплака, не попита: „Защо точно аз?“ — очите й се напълниха със сълзи. — Аз обаче не мога да бъда като нея. Не мога! Всяка сутрин, когато се събудя, си задавам един и същи въпрос: „Защо точно тя? Защо трябваше да бъде моята майка?“ Тя не бе просто майка, тя бе светлина, която огряваше всички около себе си.