— Беше — повтори госпожа Джонсън.
— А аз не стигнах близо до тази светлина, не успях да бъда огряна от нея. И точно когато нещата може би щяха да се променят, тя си отиде.
— Да се променят?
Диана кимна.
— От известно време имам чувството, че трябваше да гледам на живота през очите на мама. Трябваше да я открия, да бъда като нея. Трябваше да разреша мистерията, която се криеше зад погледа, думите, начина й на живот. Дълбоко в себе си тя пазеше съкровище, а аз не можах да го достигна.
Един неочакван спомен предизвика лека усмивка върху устните й.
— Понякога я дразнех. „Хайде, мамо — казвах. — Ако мислиш, че аз също имам съкровище, дай ми ключа към него.“ Тя ми показваше празните си ръце и се усмихваше: „Нямам ключ. Никой няма, освен ти самата.“
Диана въздъхна дълбоко.
— Нуждаех се от този ключ, госпожо Джонсън. Нуждаех се от него. Исках да бъда като нея. Исках да бъда достоен човек, поне това. Знаете ли какво чувствах понякога? Исках тя да не ми бе позволила да вървя по собствения си път или да ме бе оставила да върша грешки. Исках да не ме бе приела такава, каквато съм. Исках да бе опитала да ме направи повече като себе си, както правят другите майки. Исках да бъда дъщеря на майка си, госпожо Джонсън, наистина исках.
Госпожа Джонсън прегърна Диана, която избухна в сълзи.
— О, Диана, та ти си дъщеря на майка си! Толкова много приличаш на нея! Не съм срещала друга дъщеря, която да прилича повече на майка си от теб. Никога не се съмнявай в това. Може и да не съм прекарала много време с теб, може да ти изглежда, че се опитвам да те успокоя, но повярвай ми, аз те познавам много добре. Научих всичко за теб от майка ти, която те познаваше повече, отколкото ти самата се познаваш.
Хлипането на Диана секна.
— Какво е казвала майка ми за мен? — прошепна тя.
— Последната година, при пътуването ни до Александрия, тя ми говори много за теб. Каза ми колко неудовлетворена се чувстваш, как вече не си доволна от онова, което имаш, и че всеки ден ставаш все по-нещастна.
— Да — промърмори Диана, навеждайки глава. — Това е истина. Преди година започнах да се чувствам по този начин. Но мислех, че успешно крия чувствата само за себе си. Не исках мама да се разстройва, след като нямаше реална причина да бъда нещастна. Предполагам обаче, че както винаги, тя е успяла да прочете всичко, което ставаше вътре в мен. Чудя се защо не ми е казала нищо? Колко ли тъжна се е чувствала…
— Тъжна ли? Не, не мисля, случаят въобще не беше такъв. Когато ми го каза, очите й блестяха.
— Блестяха?
— Да, изглеждаше истински щастлива. Дори сподели с мен следното: „Мога да видя как дъщеря ми все повече и повече става жадна за Октомврийските дъждове.“ Всъщност, мислеше да те покани да се присъединиш към нас при следващото ни пътешествие.
— Октомврийските дъждове ли? Имате предвид пътуванията, които правите всеки октомври? Онези тайнствени, мистериозни пътувания, обвити с мъглата на загадъчността…
Госпожа Джонсън кимна.
— Бях така силно заинтригувана от тях! — продължи Диана. — Всеки път исках да дойда с вас, но мама никога не ме вземаше. А когато се върнехте, каквото и да я попитах, само се усмихваше и ми казваше: „Слушахме и бяхме възнаградени.“
Диана погледна жената с молба.
— Отначало ме измъчваше чисто любопитство, но преди няколко години започнах да подозирам, че зад тези пътувания се крие нещо повече. Сякаш точно те бяха източникът на светлината, която майка ми излъчваше. Чувствах, че ще я опозная по-добре, ако научех повече за тези нейни пътешествия. А вие сте единственият човек, който може да ми помогне, госпожо Джонсън! Моля ви, не може ли да ми кажете какво точно правехте в Александрия? Или в Атина, Йерусалим, Фес, Сурабая…
Госпожа Джонсън не погледна Диана в очите. Изглежда съжаляваше, че разговорът бе тръгнал в тази посока.
— Винаги съм се възхищавала колко чудесно се изразява майка ти, Диана. Казала го е по най-прекрасния начин: „Слушахме и бяхме възнаградени.“
Диана разбра, че беше безсмислено да настоява за повече.
— Разбирам… Тогава позволете да ви задам един друг въпрос.
— Надявам се, че няма да е толкова труден като последния — отвърна госпожа Джонсън и се усмихна.