Паркът беше още по-пренаселен отколкото предишния ден, но тя си намери едно уединено кътче, където можеше да седи и да наблюдава децата, които хвърляха хляб на чайките. След кратка разходка седна отново. Този път се наслаждаваше на бавното потъване на слънцето в океана.
На път към дома си пак избра пряката пътека. Искаше да мине отново покрай просяка с надеждата, че може да й даде ключ към онова, което се опита да й каже предния път.
Когато наближи мястото, където обикновено седеше, видя, че той оглежда околните по същия начин, както и вчера. Спря пред него и го загледа настойчиво в очите. За нейна изненада той въобще не я забеляза. Вместо това въртеше главата си насам-натам и наблюдаваше другите минаващи, сякаш момичето, което стоеше пред него, не бе същото, с което бе говорил предния ден.
— Здравей, няма ли да ми предскажеш бъдещето днес?
Просякът изглежда нямаше никаква представа за какво говори тя.
— Аз познава вас?
— Не ме ли помниш? Това съм аз.
— Аз знае, че сте вие. Но коя сте вие?
Напълно сигурна, че я прави на глупачка, Диана се завъртя на токчетата си и се отдалечи бързо.
Няколко крачки по-нататък забеляза художника, зает с рисуването си. Той носеше същата стара фланелка и избелели сини джинси. Не можеше да се каже, че в картината, върху която работеше, имаше някаква разлика с останалите, освен по-буйната бяла пяна от разбиващата се вълна.
— Днес изглеждате по-добре — рече художникът.
„Ама че учтив начин да започнеш разговор!“, помисли си Диана. Но все пак не можеше да не се замисли колко ли зле е изглеждала предния ден.
— Няма ли да погледнете картината?
— Доколкото мога да видя, не се е променила много.
— Нима по-голямата ярост на вълната не се брои за промяна?
— О, разбира се, че се брои — отвърна Диана. — Вчера картината изглеждаше съвсем различно, сега сякаш гледам друга. Уау, наистина съм удивена! Само няколко мазки на четката в повече и сте успели да създадете буря, която разкрива онова, което е вътре във вълната. Направо съм впечатлена!
— Също като вашата?
— Моля? Не ви разбрах.
— Бурята във вас разкрива онова, което е вътре, също изключително добре.
Жегната от забележката му, раменете на Диана увиснаха.
— Съжалявам, не исках да бъда груба.
— Всичко е наред. Какво точно виждате в картината?
— Ами… Виждам, че не сте нарисували чайката, която лети във всички останали ваши картини.
— Трябва да призная, че сте много наблюдателна.
— Да, така казват хората — съгласи се Диана.
Въпреки недодялания си външен вид и грубия начин на изразяване, художникът, изглежда, имаше добро образование.
— Студент ли сте? — попита го тя.
— Не.
— Значи сте завършили следването си?
— Учех икономика, но напуснах.
Диана го изгледа продължително, преди да попита:
— Но защо?
— Преди да е станало прекалено късно, осъзнах, че никога няма да се науча да рисувам, ако продължа да слушам професорите по икономика.
— Не можехте ли едновременно да рисувате и да учите?
— Не беше, защото нямах време. Проблемът бе, че всяка нова картина, която завършвах, ме караше да чувствам, че предишната е била по-добра.
— По-добра в какъв смисъл?
— Като всеки художник, аз изобразявам върху платното онова, което е вътре в мен. Но с всеки изминал ден виждах, че цветовете ми увяхват. Избеляват. Трябваше да се откажа от следването в името на моите цветове, щом толкова искате да знаете.
Очите на Диана изразяваха одобрение, когато му подаде ръката си.
— Аз съм Диана.
Художникът само я раздруса.
Той го направи отново! Ама че нахал! Държеше се така, сякаш бе напълно безразличен към нея. Нито й каза името си, нито прояви някаква любезност, например да каже, че се радва да се запознае с нея. Беше безсмислено да продължава и без това прекалено дълго проточилия се разговор с някого, който не си правеше труда дори да й каже името си. Като се извини, че има среща, Диана промърмори едно „довиждане“ и си тръгна.
На път към къщи обаче мисълта й бе заета с онова, което й каза художникът: за цветовете, които избелявали. Точно както той бе загубил своите цветове, така и тя чувстваше как започва да губи цветовете на майка си.
11
Когато момичето изчезна от погледите им, просякът помаха с ръка на художника. Предишния ден той бе дошъл при него и го бе попитал за красивото момиче, чието бъдеще беше предсказал.
Просякът се бе ухилил.
— Чакай малко, синко. Онуй, дет става между мен и моите клиенти, не остава тук, то отлита. Ти трябва сам да попиташ малката госпожичка каквото искаш да знаеш. Тя скоро ще се върне пак. Утре ще дойде… Но кат те гледам, се чудя как може да молиш един стар и глупав бухал като мен за помощ. Ти си млад и изглеждаш толкуз добре, колкот мен. За какво аз да омайвам младата госпожичка?