Фактът, че Мери не бе идвала нито в хотела, нито в къщата, можеше да означава, че все още не бе чула за смъртта на майка си. Тази новина беше добра. Но Диана не се чувстваше спокойна, тъй като Мери можеше да научи от друг източник.
Нямаше какво да стори, освен да остане в къщи и да чака. Разхождаше се часове нагоре и надолу, ослушвайки се за звънеца или за телефона. Никой не дойде и никой не телефонира.
Това чакане продължи до полунощ, когато изтощеното й тяло най-накрая се поддаде на умората и тя заспа на черната софа.
38
Стресната от звънеца на вратата, Диана неочаквано се събуди, скочи и изтича, изпреварвайки госпожа Лопес. Беше пощальонът. Тя взе писмото, което той й подаде, и затвори вратата. Нямаше име, нито обратен адрес, но дълбоко в себе си знаеше, че е свързано с Мери. Разкъса нетърпеливо плика.
„Скъпа моя мамо,
Днес пристигнах в Сан Франциско. Казаха ми, че си мъртва. Не им повярвах.
Мамо, къде си? Къде си отишла точно когато най-накрая щяхме да се срещнем?
О, мамо, така ужасно ми липсваш… Аз също ти липсвам, нали?
Затова ела и ме вземи. Ще бъда на адреса, който ти изпратих в четвъртото писмо.
Сигурна съм, че ще дойдеш, защото знам, че си жива.
Трябва да дойдеш…
Ако не го направиш, ще приема, че Другите са ми казали истината. Ще трябва да се примиря, че никога няма да те срещна в този свят.
И тогава ще направя каквото трябва, за да дойда при теб.
— О, Господи — пошепна Диана. — В четвъртия плик нямаше писмо.
39
Диана телефонира на Зейнеб ханъм, за да й каже за бележката от Мери. След това започна да търси липсващото писмо във всяко ъгълче на къщата. Но въпреки че претърси старинния скрин, стаята на майка си и библиотеката, макар че претършува всяко възможно скришно местенце, не можа да намери никъде писмото.
Вечерта телефонът иззвъня.
— Здравей, Диана — обади се Зейнеб ханъм. — Намери ли го?
— Не, проверих навсякъде. Направо ще полудея.
— Не се тревожи. Когато Мери не получи отговор от майка си, сигурна съм, че ще опита да се свърже отново с нея.
— Питах всички тук и те бяха категорични, че не е идвала нито в хотела, нито в къщата. Нямам представа кой може да й е казал за смъртта на мама. Толкова се страхувам да не направи нещо със себе си!
— Не, не, не бива да мислиш така. Тя най-малкото ще ми се обади, когато не чуе новини от майка си, не се притеснявай… Утре ще ти изпратя един пакет с експресна доставка. Отвори го, а ако Мери дойде, дай го и на нея. Може би той ще бъде някаква утеха за нея. А междувременно, върви да търсиш писмото, скъпа.
— Може би изобщо няма такова писмо!
— Нали ми каза, че има четвърти плик? Щом има плик, в него трябва да е имало и писмо.
40
Диана търси без почивка цели два дни, но без резултат. Най-накрая отиде на гроба на майка си, за да я попита къде може да е писмото, но и там не получи отговор.
Когато се върна вкъщи, влезе направо в библиотеката. След като обходи с поглед лавиците със стотици дебели книги, накрая намери „Малкият принц“, която често четеше като дете. Взе я от мястото, където си стоеше между два дебели тома. В последното писмо, което Мери бе оставила до баща си, пишеше, че е препрочела „Малкият принц“ след толкова много години. Беше споменала, че е изненадана как една книга може да се промени. Дали беше права?
Диана избърса праха от корицата, седна на земята и отвори книгата.
Два часа по-късно приключи с четенето. Облегна се назад към стената и се замисли колко различна бе станала книгата наистина. Сетне посегна към дневника си.
„Скъпа Мери,
Току-що препрочетох «Малкият принц» отново след толкова много години. Ти си права, книгата се е променила напълно.
Мисля също, че започвам да разбирам какво означава «да бъдеш отговорен за една роза».
Но това не значи, че аз ще бъда в състояние да съм отговорна за нея. Ето по какво се различаваме ти и аз, Мери. Ти успя да бъдеш отговорна за своята роза.
Ти осъзна много преди мен, че твоята роза липсва и направи всичко възможно, за да я намериш. Ти се погрижи за твоята роза…
Знаеш ли какво мисля, Мери? Бих искала баща ни да бе взел със себе си мен и да бе оставил теб на мама. Бих искала мама да бе посветила живота си на теб, вместо на мен. Ти си онази, която заслужаваше нашата майка.
Сега осъзнавам, че мама не повери теб на мен, а по-скоро мен на теб. Тя знаеше, че аз се нуждая от теб.
Сега аз също знам това.
Ето защо трябва да дойдеш. Трябва отново да повярваш, че можеш да срещнеш мама в този свят. Трябва да почувстваш, че тя е с Бог, а Бог е винаги с нас.