6
Когато Изабел и Андреа си отидоха, Диана остана известно време на терасата, като си мислеше за това колко малко я познаваха тези момичета. Бяха приятелки от години, смееха се и се забавляваха заедно, споделяха толкова много неща. Как беше възможно да не я познават и да не знаят за какво мечтае? Но тогава имаше ли значение, че никой не разбираше мечтата, която бе решила да преследва?
Тя се замисли върху въпроса, който майка й задаваше в писмото си. „Какво наистина ти пречи да последваш най-съкровената си мечта, скъпа?“
Диана знаеше, че ако й предстоеше да преживее дори хиляда живота, във всеки един от тях щеше да иска да бъде писателка. Единствената причина, поради която избра правото, бе заради ужасяващия сценарий, който сама рисуваше в представите си — ами ако се окажеше посредствена писателка?
Да започнем с това, че всички около нея щяха да мислят, че само си губи времето и прахосва възможностите си. Въпреки това обаче те учтиво и любезно щяха да крият истинските си мисли и щяха да й казват каква интересна и вълнуваща професия си е избрала. Но зад думите им винаги щеше да има скрито неодобрение и презрение и скоро щеше да стане обект на клюки и скрити подигравки. Хората щяха да одумват шепнешком наследницата на голямата международна хотелска верига и на един от най-престижните хотели в Сан Франциско — „нещастната Диана Стюарт“, която някога бе пример за подражание, мечтата на млади и стари в града, която някога бе обожавана от всички, а накрая бе свършила като писателка, чиито книги никой не чете. Тези, които някога биха дали мило и драго, за да бъдат поканени в нейната къща, щяха да я съжаляват, смятайки, че е пропиляла живота си напразно…
Тя не каза никога и на никого, че бе избрала кариера, която хората около нея щяха да одобрят, само защото не искаше да се сбъдне този мрачен сценарий. Така че може би беше нейна грешка, че дори приятелите й не знаеха какво чувства. Но нима не беше се опитала да им довери своите мечти и надежди? Разбира се, че бе.
Обаче всеки път, когато бе правила подобни опити, те я бяха осъждали. Сякаш знаеха по-добре какво е най-подходящо за нея и я отрупваха със съвети за онова, което би трябвало да направи, какво да мисли и дори да чувства. Те никога не се постараха да я разберат.
Как бе станало така, че беше останала съвсем сама в този свят и никой не я разбираше?
За да успокои мислите си, Диана реши да направи вечерната си разходка в парка, както някога правеше с майка си.
В парка беше многолюдно, имаше тълпи от хора. Стигна колкото може по-близо до морето и тръгна покрай брега.
Колко пъти в миналото двете с майка й бяха се разхождали заедно? Колко? Какво не би дала да можеше поне още веднъж да повърви отново с нея! Само един-единствен път… Вървя, потънала в спомените си, около четвърт час. Когато стигна до пристанището с корабите, се обърна и тръгна към къщи.
Обикновено избираше да се върне по късия път, като минаваше напряко през парка, главно защото обичаше да вижда необикновени хора. Хора, чиито коси бяха боядисани във всички цветове на дъгата и имаха пиърсинг на най-неочаквани части от тялото си. Хора, които търсеха, но не можеха да намерят празно място, за да се украсят с още една татуировка…
Както обикновено, пътеката беше пълна с продавачи на кичозни дрънкулки, с художници на татуировки, пътуващи улични музиканти и просяци.
Когато мина покрай просяците, тя дочу един плътен, дълбок глас:
— Хей, ти, малка госпожичке!
Без да е сигурна, че се отнася за нея, Диана се огледа, но не видя никого, отговарящ на това обръщение. Тогава забеляза погледа на един стар просяк, който я гледаше настойчиво. Той извика отново:
— Хей, ти, малка госпожичке!
Често бе виждала мъжа с къдрава сива коса да седи с кръстосани крака върху парче сламена рогозка на този ъгъл. Онова, което го отличаваше от останалите просяци бе, че макар малките му черни очи постоянно да оглеждаха тълпата, той никога не безпокоеше минувачите. Другата разлика бе, че в края на прокъсаната му рогозка бяха изписани думите: „Предсказвам бъдещето — четири долара“.
Диана бе изненадана. Беше минавала покрай гадателя на бъдеще поне стотина пъти, но той нито веднъж не я бе заговорил.
— На мен ли говорите? — попита го, сочейки се с пръст.
— Ти я търсиш, нали?
— Моля? Какво искате да кажете?
— Нея.
— Коя е тя?
— Ако ти не знаеш, как бих могъл аз да знам?
— Какво?!
— Нея, казвам.
Тя поклати глава. Нямаше смисъл да продължава този странен и както изглежда, напълно безсмислен разговор. Може би той очакваше някого, за да си направи майтап с него, или пък просто опитваше нов начин да привлече вниманието на потенциален клиент. Каквато и да бе причината, тя бе достатъчна да я накара да напусне мястото възможно най-бързо.