Выбрать главу

Диана искаше да продължи пътя си, сякаш не бяха си обменили нито дума, но спря, защото просякът извика още веднъж:

— Виж какво, малка госпожичке! Готов съм да ти предскажа бъдещето без пари. Хайде, ела, може би късметът ще ти каже къде е тя.

— Не знам за какво говорите и не искам да знам.

В този момент просякът сипа мигновено нещо, подобно на пепел в чашата с вода пред себе си и започна да гледа внимателно в нея, докато водата стана сива. Тогава последва:

— О, Божке! К’во виждам, к’во виждам! Тя изглежда като теб. Точно като теб.

Диана замръзна на мястото си.

— Кой изглежда като мен? — попита, като преглътна мъчително.

— Така е много по-добре, малка госпожичке. Ела и седни тук.

Като робот, тя изпълни каквото й нареди.

Просякът разбърка водата с показалеца си, преди да прокара върха му по лицето й. Без да изчака реакцията й, той отсече:

— Независимо дали ще я търсиш, или не, тя прилича на теб. Абсолютно същата е: същата възраст, същата височина, същите вежди, същите очи.

Диана почувства как по гръбнака й полазиха ледени тръпки. Не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Но все пак трябваше да има обяснение! Не съществуваха такива неща като предсказване на бъдещето! Нито четене на мисли. Нямаше как някакъв непознат човек да знае за Мери!

За да докаже, че той е просто един шарлатанин, тя попита:

— Тогава кажи къде е тя?

— Недалеч.

— И къде по-точно? — продължи Диана, повишавайки глас.

Просякът взе ръката й и изля малко от мръсната вода върху дланта й. След като я разгледа внимателно около минута, заяви:

— Идва отдалеч и е все по-наблизо. Скоро ще тръгне оттук, но ще се върне отново.

След това вдигна главата си и прикова погледа си върху нещо в другия край на пътеката. Диана се извърна, за да види накъде гледа.

На около двайсет ярда от тях стоеше един уличен художник, който ги наблюдаваше. Когато видя, че го е забелязала, той бързо се обърна към триножника си. Диана погледна въпросително просяка.

— Туй момиче, дет прилича на теб — обясни той, — един ден ще се срещне с тоз художник.

Диана се изправи на крака. Беше грешка въобще да сяда тук. Повече от очевидно е, че този човек си прави шега за нейна сметка. Трябваше да го осъзнае по-рано. Изражението върху набръчканото му лице беше лукаво, като на човек, който се забавлява от самото начало.

Тя забърза да се отдалечи, но просякът завика след нея.

— Чети! Отвори написаното и чети!

Отвори и чети! Думите се забиха като коварна стрела в гърба й.

Това също ли бе съвпадение? Можеше ли те да са свързани с писмата на Мери, които така и не отвори, а още по-малко прочете? Главата й бе замаяна, но този път тя продължи да върви, без да се обърне.

Въпреки че искаше да се прибере бързо и да остави всичко зад себе си, неволно забави стъпки, докато минаваше покрай младия художник. Тъй като той стоеше и гледаше картината си, тя хвърли бегъл поглед върху рошавия, раздърпан младеж, за да се увери дали нещо няма да й подскаже смисъла в думите на просяка.

Той вероятно бе няколко години по-голям от нея, висок, добре сложен, със загоряла кожа и дълга рошава коса. Носеше стара кафеникавочервена тениска и сини изтъркани джинси с дупки на коленете. Сандалите му бяха прекалено прашни, за да се определи цветът им.

Върху желязната ограда, която заобикаляше близкото палмово дърво, стояха подпрени картините му. До една бяха на една и съща тема — небе, море и една чайка. На всяка имаше закачена табелка с цена седемдесет и пет долара. Въпреки че качеството на боите изглеждаше лошо, картините бяха предизвикателни.

Художникът почувства погледа й, който прескачаше от него към картините и обратно. Той обърна към нея големите си лешникови очи.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Просто гледам.

— Но можете ли да видите?

— Моля?

— Е? Харесвате ли картините?

— Харесва ми изборът на цветовата гама.

Художникът не отговори.

Диана, която очакваше поне едно „благодаря“ за комплимента, смотолеви:

— Ами… Тогава довиждане.

Той просто махна с ръка и без да изчака отдалечаването й, отново потъна в работата си.

Тя нямаше намерение да се замисля върху държанието на уличния художник. Поне не и днес. Но докато се отдалечаваше с твърди стъпки, не преставаше да мисли колко чудато бе поведението му и колко нелюбезен беше той.

7

Всичко, което бе останало от мушицата, която летеше из стаята, беше почти незабележим дим около лампата и лека миризма от изгоряло. Наблюдавайки бледата диря, Диана се зачуди какво бе привлякло и накарало мушицата да се хвърли към светлината.