Сердар Юзкан Изгубената роза
Пролог
Ефес! Град на двойствеността. Дом както за храма на Артемида1, така и за святата къща на Дева Мария. Градът, който приютява и егото, и душата. Типичен пример за суетата и за скромността. Олицетворение на робството и на свободата. Ефес! Градът, в който противоположностите се преплитат. Градът, който е толкова човешки, колкото всяка жива душа.
В една октомврийска вечер те седяха на брега на река Мелес2, близо до този град — древния град Ефес. Слънцето почти се бе скрило зад планината Бюлбюл3, цялата обагрена в пурпурно от лъчите му. Тези, които говореха езика на небесата, им носеха радостните вести за приближаващия дъжд.
— Апостол Павел проповядва на хората, говори им за Дева Мария — рече младата жена. — Чуваш ли как тълпата вие, негодува и яростно го проклина? Хиляди се бунтуват срещу новата религия, която им забранява да се кланят на собствената си богиня. Чуй как тропат с крака и викат: „Не искаме Мария! Ние се прекланяме пред Артемида!“
— Артемида? — попита младият мъж. — Богинята? Римската Диана?
— Тя няма значение — отвърна младата жена. — Тя не е нищо повече от една илюзия, измислена и боготворена от другите.
— Говориш, сякаш знаеш всичко за нея.
— Познавам я така, както познавам себе си.
— Защо не ми разкажеш?
— Тя е богинята на лова — започна жената. — Една истинска ловджийка, която използва стрелата си, за да предложи сладка и неочаквана смърт на врага си. Със свободен дух и все пак поробена, зависима и въпреки това горда. Подпряна на едно маслиново дърво, майка й Лета родила нея и…
Пое си дълбоко дъх и довърши:
— … нейния близнак.
(обратно)Първа част
1
Две е едно…
Само една. Но разбира се! Разбира се, че има само една бутилка.
Не, не е истина… Виждам две бутилки.
Но може би виждам двойно… може би все още има шанс бутилката да е само една.
Не, не може да съм толкова пияна, че да виждам двойно. Трябва да са две. Сигурно са две!
Да, добре. Бутилките са две. Но защо? Защо са две?
О, Господи! Те изглеждат съвсем еднакво! Размерът, формата, цветът им — абсолютно еднакви са, дори датата на производство е една и съща. Да, те са… Ами те са бутилки близначки!
Но как? Как може една бутилка изведнъж да се превърне в две! Как е възможно това да се случи?
И защо?
Това не е приказка…
В един от най-прекрасните домове в града, разположен на хълм с гледка към залива, тази сцена, която се повтаряше почти всяка нощ през последния месец, сега отново бе оживяла. Заровена сред възглавниците върху черната софа в най-далечния и тесен ъгъл на огромната всекидневна, Диана лежеше със своите бутилки вино и се опитваше да проумее как животът й така неочаквано се бе преобърнал с главата надолу.
Тази нощ, както и всяка друга, нещата, които бе потискала през деня в себе си, се бяха измъкнали, за да се стоварят отгоре й като тон тухли. Тялото й бе вцепенено, вкочанено, както ставаше всяка нощ, кестенявата й коса бе разрошена, а зелените й очи бяха като две кървави рани. Същите тези кървящи очи се местеха от двете бутилки върху малката масичка към снимката на майка й върху полицата над камината и обратно.
Единствената очевидна разлика с другите нощи беше огънят, който специално бе запалила, за да изгори двете писма. Сенките на пламъците трепкаха по лицето й в топлата майска нощ, раздухвайки и огъня, който бушуваше в нея.
Диана изпи последната глътка вино и пусна чашата на пода. Преди да събере сили да посегне към втората бутилка, обърна очи към тази, която току-що бе изпразнила.
— Знаеш ли — рече на бутилката, — ти си като мен. Макар че си безполезна, продължаваш да си стоиш безсрамно там — усмихна се накриво. — Ами да, ние сме богини, нали? Какво може да ни унищожи?
Сетне се обърна към втората бутилка.
— Както и ти, крадло такава! Мама каза, че с теб сме били близначки. Но за мен ти си само илюзия! Нищо друго!
Диана се надигна от възглавниците и се наведе към масичката. Но вместо да посегне към бутилката, взе писмото от майка си, което лежеше до нея. Писмото, което само за минути бе превърнало едната бутилка в две.
Майка й й го даде преди месец. В деня, преди да си отиде. Каза й да го отвори само след смъртта й: „Това е последното ми желание, скъпа. Искам да ми обещаеш, че ще го изпълниш.“
Диана я бе попитала какво иска от нея, но тя не отговори. Вместо това прикова дълбоките си сини очи в нейните и търпеливо зачака обещанието на дъщеря си. Изглежда тези очи никога нямаше да отстъпят. Така че накрая, не издържайки повече на умоляващия поглед на майка си, Диана й даде своята дума.