Димитър Н. Стефанов, Никола Райков
Изгубени мелодии
„И не би повярвал никой на моите слова, макар и да е вярно това което казват. Години от тъга и страх, ще заличат красивата природа. Новият световен ред ще властва над метален свят. Ще си отидат приказки и песни, заедно с радостта във тях. Веселие, любов, човешки чувства, ще изтлеят безвъзвратно в мрак. Погубените хора просят в тоз объркан и отчаян свят. Но ще има ли надежда в друг случаен свят? Где човешки дух се бори против мрачна тирания. И случаен вятър на надежда, разпилява сивкав прах…“
Станах рано и стегнах раницата. Абе, какво ти стягане, напъхах вътре чувала, две хлебчета, едно шишенце ракия и някой домат, грабнах китарата и тръгнах към 3-та поликлиника — уреченото място на срещата. С бодра крачка само след няколко минути вече бях там и зачаках Никола. Докато времето бавно отлиташе, пръстите ми се плъзнаха по струните, нотите се завъртяха из вътре и се измъкнаха хванати за ръка, но уличният шум ги разкъса на парчета и жадно ги погълна. Повеят поде разпиляната ми черна коса, но бялата лента със знака на мира препасала челото ми, спря замисълът му. Само за секунда настръхнах, но не от студ. Студ ли? Та аз бях навлякъл само ръчно изработената си хипарска тениска. Макар и ранна есен, времето навън си беше още лятно. Точно в този момент Никола сякаш от никъде изникна иззад едно трабантче с вечната си усмивка на лице, нахлузил някакъв стар анцуг Адидас и надянал гуменки. В ръцете си носеше само спален чувал и метална скара. На моето учудване той заяви, че това му било всичко необходимо. После намигна:
— Е, и нещо за хапване — след което извади четири пържоли, увити във вестници и пъхнати в едно пликче, скрити до този момент сред гънките на чувала. — Ще можеш ли да прибереш тези неща в раницата?
Кимнах, раницата беше голяма и място имаше, но не вярвах, че това е целия му багаж. Познавах го добре и знаех със сигурност, че из многобройните джобове, които винаги имаше по дрехите си бе събрал още доста неща. Типично в наш стил не бяхме уговорили никакви подробности, така че след няколко минути Никола ме погледна въпросително:
— На стоп или с маршрутка?
— Майтапиш ли се, на стоп естествено, дотам има-няма 30-тина километра, а едва минава девет.
След като единодушно взехме решението тръгнахме към известната бирена фабрика Загорка, не толкова да се заредим с материал за похода, колкото заради факта, че изходът от града си беше оттам. Когато преценихме, че е настанало време се размахахме с ръце като идиоти. Кой ли би взел двама откачалници? Божието провидение обаче бързо се появи под формата на бяло Ауди, което намали покрай нас и спря на 50-тина метра:
— Накъде сте момчета? — попита шофьорът, след като успяхме да го догоним.
— Към Мъглиж — дадохме хоров отговор.
— Аз съм до Казанлък, но до Тулово мога да ви хвърля, устройва ли ви?
— Тулово е идеално, оттам вече е близо — усмихнах се аз.
Натоварихме се в колата, ние лесно, раницата малко по-трудно и тръгнахме.
— Вие какво? На екскурзийка ли сте тръгнали?
— Да — обади се Никола, — решихме да отидем до скалите.
— Катерите ли? — продължи да проявява жив интерес човекът.
— Не — това вече бях аз. Така или иначе бях седнал на предната седалка и ми беше по-удобно да говоря. — Не катерим, просто искаме да използваме последните хубави дни преди зимата.
— Музика да пусна ли? — отклони темата нашият шофьор. — тука едно нещо, мисля ще ви хареса.
Не дочакал нашето съгласие, което откровено казано нямаше как да не получи, защото все пак ние бяхме стопаджиите, натисна някакво копче и в колата се разнесе „Whitesnake“. Музикалният фон измести звука на тишината и разговорът се изгуби в него, позволявайки на всеки да остане сам с мислите си. Минути по-късно колата изкачи баира и се стрелна стремглаво надолу, залута се по завоите, едва не удари едно куче, намали скоростта и спря, за да ни остави на разклона за Тулово.
— Лек ден — пожелах аз, докато Никола тихомълком измъкваше раницата от багажника.
— Благодаря момчета, приятно прекарване и всичко хубаво.
Секунди след думите му, отлетя и колата оставяйки ни в облак от порядъчно количество мъгливи изпарения и кафеникав селски прах.
— А сега?
— Ами може и пеш, не е толкова далеч. А може и пак да си пробваме късмета.
— Днес сякаш върви — усмихна се в отговор Никола.
— Добре, нека почакаме малко, мястото не е лошо — съгласих се аз.
Преди да е минала каквато и да е кола аз вече започвах да изпитвам леки пристъпи на отегчение и не ме свърташе на едно място. Приятелят ми изглежда беше в по-весело настроение, но при мен стопа вече беше рутина и не ми носеше предишната тръпка. Часовници така или иначе нямахме и за времето можехме да съдим единствено по огненото колело, което едва креташе по своя всекидневен небесен път. Шосето висеше мъртвешки пусто в празнотата на безвремието.