Забелязах, че това го натъжи, затова се съгласих на компромис:
— Добре де, може да не ходим на водопада, а да останем тук до вечерта. Но така или иначе предпочитам да се приберем в града днес.
— Искаше ми се да видиш водопада, но тези същества не са за изтърване — съгласи се с мен. — Водопада ще го видим друг път.
Сякаш разбрали за какво си говорим, до нас приседна Мъдричко:
— Вие отиде водопад?
— Предпочитаме да останем тук още малко, а вечерта ще трябва да се приберем — обясни му Никола.
— По-добре отиде магически водопад, после може върне се…
Явно не ни казваше всичко, а премълчаваше нещо. Нещо важно.
— Добре, тогава след малко тръгваме, ще отидем до водопада, но вечерта ще трябва да се приберем към града. Но може и пак да минем оттук на връщане.
Споменаването на думата „град“ предизвика истинско недоумение, и дори поясненията — „голямо село“ и „много хора на едно място“ не внесоха нужната яснота.
— Ние всички съжалява вие тръгва. Дори Срамежливка — въпросното таласъмче което не се беше обадило през цялото време поклати глава в знак на съгласие.
Красивка (бялото таласъмче, което бе сред първите видени от Никола) се хвана за крака ми като обви ръчички около глезена, издавайки жални звуци.
Сбогуването бе предълго и много весело, макар малко тъжно. Ние им подарихме скаричката, за да я ползват за „музикална решетка“, както те се изразиха и им обещахме, че пак ще дойдем, опитвайки се да ги прегърнем едно по едно, а те ни изпяха своята песничка, по време на която изиграха един малък и много забавен танц:
Песничка, Която „Таласъмчетата“ Изпяха на Сбогуване
Продължихме с натежали сърца. За съвсем кратко време дребосъците ни бяха влезли под кожата. Никола мълчеше, явно замислен за „таласъмчетата“, а аз не нарушавах с нищо тишината. Потънали всеки в своите мисли, неусетно изминахме голямо разстояние. Вървяхме с бърз ход, защото искахме да стигнем водопада възможно най-рано и там да решим дали да се върнем при малките рошльовци. Рекичката все така весело шумолеше, но с изкачването, губеше своята сила. След около два часа загубих и малкото ми останало търпение:
— Хайде бе Никола, къде е този водопад? — възнегодувах срещу дългия преход и хвърлих уморено раницата на земята.
— Абе много странно, предния път като идвахме, май, стигнахме по-бързо — оправда се той, след което приседна до мен и се заигра с една сламка.
— Добре де, но според теб трябваше да сме там още преди час.
— Абе, не знам ти казвам… — забил поглед в сламката упорстваше той.
— Никола, погледни ме в очите и кажи какво става — повиших глас.
— Мрън, мрън, мрън — изломоти той.
— Още веднъж, ако може по-ясно — настоях.
— Ами май сме объркали пътеката — този път беше достатъчно ясен.
— Какво имаш предвид под „сме“, нали ти водиш?
— Добре де, обърках пътя, сега доволен ли си — беше накъсал сламката на малки парченца.
— И сега какво?
— Ами ще се върнем донякъде и после трябва да поемем по правилния път.
Не ми оставаше нищо друго освен да се съглася. Прехвърлих бремето на раницата върху неговите плещи и след една тежка въздишка тръгнах назад.
След близо час лутане из някакви трънаци (давай оттук, ще спестим много време), където успях да падна два пъти и да си надера задника (покритите с драскотини ръце на Никола бяха слабо утешение), най-накрая излязохме на вярната пътека:
— Видя ли, нали ти казах, че ще спестим път? — спътникът ми беше олицетворение на оптимизма.
Кимнах му ведро и продължихме към станалия вече легендарен водопад. Пътеката продължаваше да се вие като гигантски смок, а аз след всеки завой се надявах да ме посрещне природното чудо. Съвсем скоро до ушите ни долетя грохот на падаща вода, а дори и от това разстояние хладни пръски се сипеха върху главите ни. Скална издатина с титанични размери се бе врязала в реката и донякъде скриваше от погледа ни пълната красота на водопада. Водата отмиваше обраслите в растения устои на гигантското каменно жило. Никола опипа скалата, протегна крак към най-близкия несигурен камък, който можеше да му помогне да пресече водното корито и застина в тази поза ужасно дълго. Не можех да разбера дали се страхува, но познавайки нрава му знаех, че това едва ли е причината, затова го приближих с думите: