— Какво става, бе Никола?
— Шшшт… — обърна се рязко той. След което допълни — Макар да предполагам, че не могат да ни чуят от шума на водопада.
Никола отново се обърна и втренчи поглед в нещо, което оставаше скрито за мен от каменистия великан. Разбира се, странното държание на приятеля ми и надигащото се в мен любопитство започнаха да взимат връх и аз се приближих по опасната пътека с риск да бутна и двама ни в пенещата се вода. Все още не можех да видя какво става. Никола бръкна в един от бездънните си джобове, сякаш неволно напипа нещо, след което ме погледна доволно усмихнат:
— Хайде, хайде погледни, но внимавай къде стъпваш, за да не се издадем… — той най-после доброволно отстъпи мястото си.
Видяната гледка започна да нарежда разбърканите частици от пъзела в главата ми, като заедно с това вцепени повърхността на цялото ми тяло. Седем-осем момичета се къпеха във водопада, напълно голи под падащите струи лъчиста пяна. Всички те бяха приказно красиви. Късните лъчи на отиващото си слънце, се пречупваха през призмата на водните капки обсипали като бисери гъвкавите тела и заискряваха във всички цветове на дъгата. Загледах се по-внимателно и преброих точно седем, като шест от тях бяха стройни, с млечнобели тела и руси коси, докато седмото момиче бе по-дребно и мургавко, със синьочерна коса, но все така красиво. Водните струи сресваха косите им и се заиграваха с изваяните тела. Капките се стичаха по голите им рамене, погалваха гърдите и отскачаха от твърдите им зърна, само за да паднат отново върху гладките им коремчета, където се търкулваха надолу, загубвайки се някъде сред нежния мъх между краката им. Те се веселяха и закачаха една друга в чудно-приказна игра. Шушукаха си, пръскаха се с вода и се къпеха сред омайни горски аромати и талази от догаряща светлина. Потупването по рамото ме извади от състоянието на унес:
— Стига ти толкова, дай пак аз да погледам.
— Никола… — дръпнах го настрана — какво става? Какво ще правим?
— Сигурно са момичета от околните села — уверено заключи той.
— Абе ти луд ли си! Ние за два дни не сме видели жив човек. Откъде ще се вземат седем готини мадами тук?
— Ами… не знам. Има ли значение? — Никола не изглеждаше особено учуден.
— Това са самодиви, бе човек! — възкликнах аз.
— Стига пак с твоите самодиви — не ми повярва той.
— А белите воали, които видяхме снощи?
— Тогава бяхме пушили…
— Виж, виж… — не можех да повярвам на късмета си. На един по-далечен голям и объл камък бяха прострени дълги ленени ризи.
— Белите ризи! Казах ти, че са самодиви! — тържествувах аз.
— И защо това да значи, че са самодиви? — упорстваше Никола.
— Ти сериозно ли не си чувал за народните поверия? — вече не се стърпявах. — Сега ще е най-добре да ги откраднем.
— Кое момичетата ли?
— Ризите!
По изражението на Никола си личеше, че започва да проумява нещо.
— Дам, не е лоша идеята — съгласи се той, макар съображенията му да изглеждаха съмнителни.
— Ще трябва да се промъкнем много внимателно през реката. Може да ни видят. Казвайки това свалих раницата, за да се подготвя. На Никола явно не му харесваше тази мисъл след като вчера, а и няколко пъти днес беше цопвал в хладката вода.
— Отиди сам да ги вземеш, за да не издъня нещата.
— Не може, всеки сам трябва да си открадне — уверих го аз, почесвайки се по тила.
— По-добре просто да отидем да се запознаем с момичетата — предложи Никола.
— Нищо няма да стане, най-много да ги уплашиш. Народните легенди гласят, че единственият начин да уловиш самодива е да откраднеш ризата й.
— Митак, въобще не ми харесват тези клептомански наклонности в теб, но щом си рекъл, дай да вървим.
Краткото, но опасно прекосяване мина изненадващо успешно и за двама ни. Дори не ни забелязаха. С риск за здравето си, прескачайки последния хлъзгав камък, покрит с влажен мъх аз първи стигнах до мястото и погледът ми обхвана безредно струпаните дрехи. Белотата им беше смайваща. Бяха с еднаква кройка — дълги ризи с дантела по краищата и релефна везба на гърдите, а ръкавите се разширяваха от рамото към китката. Всъщност, една от ризите се отличаваше от останалите. Тя се набиваше на очи с кожените реснички, с които беше поръбена и с шарените мотиви на животни и цветя по гърдите. Обърнах се към Никола, за да споделя откритата разлика, но за мой ужас той беше тръгнал смело през водата право към самодивите. Държеше едната си ръка на сърцето, а другата с вдигнат във въздуха V-образен знак. Предполагам, че искаше да каже „Ние идваме с мир и любов“. Не знам какво си мислеше, че прави, но момичетата щяха да го видят само след броени секунди. Бях безсилен да предотвратя неизбежното, затова затаих дъх и зачаках развръзката със свито сърце. В този миг едно от момичета отправи взор в неговата посока и силно изпищя. Всички погледи се устремиха към порещият водата Никола и въздухът се изпълни с писъци и водни пръски. Девойките плуваха бързо към мен. Явно си търсеха ризите, но още не бяха забелязали моето присъствие. Това беше въпрос на няколко секунди и писъците се усилиха, а шумът от боси крака се загуби някъде в гората.