— Видя ли сега какво направи? — тежко въздъхнах аз.
— Съжалявам… — очите му загубиха веселия блясък, а лицето му посърна.
— Както и да е, — примирих се аз — хайде да тръгваме, вече нямам никакво настроение да стоя тук.
— Чакай малко — закова се Никола, — ами нали ризите им са тук! Значи трябва да се върнат да ги вземат.
Логиката беше добра и поне на пръв поглед идеята ми допадна. Какво пък толкова, можехме да постоим още час два тук, пътеката и в тъмното щяхме да я намерим. Вече за никакво връщане в града тази вечер не можеше и да става дума.
— Сякаш си прав — ръката ми почеса наболата брадичка, — обаче викам докато стоим да си харесаме по една риза.
— Добре — настроението на Никола се възвръщаше много по-бързо отколкото се разваляше, — ти коя си избираш.
— Можеш да избереш първи — усмихнах му се в отговор.
Чудно, дори не бях сигурен дали момичетата ще се върнат, но вече бях попил доброто настроение на Никола. Усмивката не слезе от лицето ми и когато ръката на моя приятел се насочи към шаренката риза:
— Добре де, защо точно тази си избра? Нещо по-пъстро не можа ли да вземеш? Нали знаеш, че мъдрецът е като просяк, скрил в дрехите си яспис?
— Това е то, рискът да бъдеш различен — оправда се моят приятел.
Сега дойде и моят ред да избирам. Ризите бяха разпилени до краката ми и изглеждаха съвършено еднакви. Дълго се колебах и вече посягах към тях, когато последните слънчеви лъчи се скриха зад каменните чукари и забелязах как по една от ризите плъзна бледо сияние. Това преосмисли избора ми и взех сияещата риза. Сега ни оставаше само да чакаме. Ако загадъчните девойки не се покажеха скоро, щяхме да си тръгнем и да признаем поражение. Но късметът отново беше на наша страна. Чу се лек шум и от гората излезе едно приказно създание. Залязващото слънце добавяше меден оттенък на русата й коса, очите й дълбоки като планински езера и също толкова наситено сини гледаха опечалено, а розовочервените устни навяваха мисли за божествени целувки. Тежката коса закриваше облите гърди и обгръщаше изваяната гола снага като чудна дреха. Краката нежни и стройни довършваха чудния образ на феята, застанала пред нас. Очите ми се срещнаха с леко нажаления и поглед и аз потънах в тяхното мълчание. Ефирното момиче проговори с вълшебен глас:
— Върнахме се…
В средата на полянката пламтеше буен огън. Водопадът пееше своята вълшебна песен, но ние се бяхме сгушили в утробата на планината и до нас достигаше само загадъчния шум от падащата вода. Огънят осветяваше момичетата насядали по земята и неговите пламъци подчертаваха тяхната красота през мекотата на ленените им ризи. Никола беше свалил взор в огнената жар и мълчеше упорито. Някак си цялата ситуация бе толкова странна за мен. Бях напълно объркан.
— На колко сте години? — зададох глуповат въпрос аз.
— Години? — учуди се Лазарина. — години е човешко понятие. Единица за време. За съществата като нас времето не съществува.
— Как може да не съществува? — разбуди се и Никола.
Стела го успокои, че е трудно да бъде разбрано:
— Виж самодивите и някои други същества не са безсмъртни, защото времето не им влияе. Не, за тях то просто не съществува.
— Времето е нещо относително — обърна се към нас Магда. — То е като водата от реката, която минава покрай нас. Заема формата на съда в който е излято
Когато няма съд, няма и време.
— Е-е-е, стига заприказвахме за много сериозни неща — усмихна се Стела. После искрено се разсмя от сърце. Безпричинният й смях бе толкова заразен, че първо Никола, а после и аз се включихме. Другите самодиви също добродушно се усмихваха на нас тримата.
— Добре, а само магически същества ли могат да бъдат безсмъртни? — запитах аз.
— Точно така — съгласи се Пламена.
— Само, че хората също са родени магически същества. Те просто са забравили, че са такива — погледна ме Магда.
— И ние също можем да бъдем безсмъртни? — уточних аз.
— Правилно си разбрал само, че безсмъртието не е целта. То е просто следствие — усмихна ми се Магда.