— Виж една светулка! — посочи ни я Иглика след което припна и се заигра с нея. Внимателно я улови в ръцете си. Прошепна й нещо, след което долепи ухо до шепите си. Пусна я обратно във въздуха и отиди до Никола за да му го прошепне в ухото.
— Разбра ли отговора на вашите въпроси? — попита го Детелина.
— Всички го погледнахме въпросително.
— Но тя нищо не ми каза! — негодуваше моят приятел.
— Напротив казах ти го — увери го Иглика.
Стела се доближи до Никола и бавно му го прошепна докато тялото й докосваше неговото.
— Сега вече го чух — радваше се Никола.
— Да, защото Стела улови моят глас и сега ти го каза на човешки език.
— А ти на какъв език ми го каза?
— На езика на светулките. А Стела ме чу защото го изрекох твърде силно. Ако поне малко разбираше техният език нямаше начин да не разбереш това, което ти казвам. Никола изпадна в смешно недоумение.
— Чакай малко… „всяка светулка свети точно колкото трябва“, това ли е отговора на въпросите ни… — приятеля ми изглеждаше безпомощен. Комичната му гримаса разсмя всички останали.
— Да разбира се. Хората са светещи магически същества — каза напълно сериозно Стела, след което си затананика някаква песничка за светещите магически същества.
— Ако дойдете с нас вие можете да се научите как да се връщате в самото начало, когато сте били много малки — поясни ни Детелина
— Често ще прекарваме времето си заедно — включи се и Свилена, която си играеше с един кичур коса.
— Ще споделяме една постеля сред падналите горски листа — смигна ми Магда.
— Ще пеем песни заедно — радваше се Пламена.
— Ще се грижим за гората — усмихна се едно момиче, на което не бях запомнил името.
— Ще берем горски ягоди и билки — допълни Иглика.
— Какво беше това за падналите листа? — намеси се Стела, която се бе озовала в скута на Никола и ни накара всички да избухнем в дружен смях.
Магда ме помоли да изсвиря нещо и аз приех предизвикателството. Китарата легна в скута ми като дългочакана рожба. Пръстите ми се плъзнаха по сребърните струни и заизкачваха стълбата към небето. Нежните акорди полетяха в гората и се сляха със звуците от далечен кавал. Сепнах се и изпуснах нишката на песента. Сякаш напук мелодията на кавала се приближаваше и ставаше все по-ясна. Пазвата на планината се разтвори и изплю на нашата поляна човекът, който се беше включил в песента. Магда реагира първа и представи новодошлия. По-скоро представи Никола:
— Това е Никола, приятел е на твоя праправнук.
Погледнах човека зяпнал от смайване. След първоначалния шок успях да се посъвзема сравнително бързо. Е, значи все пак легендите за прапрадядо ми се оказаха верни. Наистина беше трудно за вярване, но след срещата със самодивите и „таласъмите“ бях готов за какво ли не. Огледах прародителя си с огромно любопитство, но не открих нищо общо между двамата. Е, почти нищо, все пак бях взел името му, което само по себе си не беше малко. Прадядо ми беше висок сивоок младеж на видима възраст не повече от двайсетина години. Светло кестенявите му къдри се вееха непокорно и достигаха малко под раменете. От облеклото не се виждаше почти нищо, защото беше наметнал шарен ямурлук, който покриваше цялото му тяло. Само ръцете се показваха изпод наметката, като лявата държеше кавала, който успя да ме омае с приказната си мелодия. Да, наистина външните прилики отсъстваха, но имахме общи интереси. Легендите бяха истина! Не само за отвличането, но и за майсторството в свиренето. Трудно може да се опише медният глас на кавала. Той се лееше от простата дървена свирка като лековита течност върху смъртоносна рана. Бълбукаше като жива вода и разказваше за минали времена и събития. Мелодията ме понасяше към тучни поляни, недокоснати от човешки крак. Бистри вирове, където се къпят русалки и се гонят с водните духове. Мрачни лесове, пълни с бродници и остри върхове, където лудите вихри танцуват своя смъртоносен танц. О! Мигът беше вълшебен. Исках да се потопя в него и да изчезна завинаги в тази чудна картина. Внезапно магията беше развалена. Прапрадядо ми свали кавала от устните си, викна ме настрана и поде разговор:
— Драго ми е да те видя. Вярно е, че живея чуден живот, но понякога ми се приисква да видя живи хора. Дори и безсмъртието омръзва.
Погледнах го и на лицето ми се изписа изненада:
— Нима не ти е приятно тук? — през главата ми прелетя мисълта, че давам мило и драго да живея такъв живот. Да се слея с природата, да постигна безсмъртие, да живея с тези приказни създания и заедно да се опитваме да запазим непокътната поне частица от величието на гората! — Та ти имаш всичко, за което хората си мечтаят — опитах се да изразя с думи образа изграден в главата ми.