— Не ме разбирай погрешно момчето ми — блага усмивка озари лицето му, — но просто всеки камък си тежи на мястото. Първите 50 години всичко ми се струваше като приказен сън, но после нещата се промениха. Не е съдено на човек да живее с тези горски създания от светлина. А веднъж направил този избор нямаш възможност за промяна.
— Ами ако са те отвлекли самодиви, значи не си избягал във Влашко заради прапрабаба ми — сетих се внезапно аз. — Тогава от кой е детето?
— Не е точно така — все така усмихнат обясни той. — Наистина тогава стана една „беля“ и ти си колкото неин, толкова и мой потомък, но самодивите не са ме отвличали. Аз тръгнах сам по свой избор. Те не могат да те вземат насила. Правят ти предложение и ти сам избираш по кой път да тръгнеш. Аз се уплаших от семейните окови и тръгнах по този път. Сега се чудя дали не съм направил погрешен избор, но…
— Но за какъв грешен избор може да става дума? Та ти живееш във вечен празник!
— Това може и да е така, но само на пръв поглед. Мислиш ли, че е лесно всеки ден да се повтарят едни и същи неща? Ако всеки ден ядеш любимата си храна нима тя няма да ти омръзне?
— Разбирам — замислено се хванах за брадичката, — искаш да ми кажеш, че самодивите са твърде предсказуеми.
— Не точно, но започваш да напипваш същината. Те са просто различни от нас. Най-малкото — не стареят. Отдавна съм загубил всичките си приятели. Не успях да видя сватбата на децата и внуците си. Ти си един от малкото хора, които съм срещал за почти 100 години. Знаеш ли колко се радвам, че точно с теб ме срещна съдбата? Сега искам да ми разкажеш всичко за семейството.
— Добре — съгласих се аз и потънахме в дълбок разговор.
Няколко часа по-късно чувствах прапрадядо си като много близък приятел, а съм убеден, че и той ме възприемаше така. Смя се с глас на някои интересни истории, радва се на моите успехи и ми даде доста ценни съвети. Последният беше може би най-сериозния:
— Моето момче, споменът за тази вечер ще ме топли дълги години. Сега искам да ти дам и аз нещо — с тези думи той завърза около китката ми дълъг рус косъм — тебе те е харесала княгинята на самодивите, а тя има голяма власт. Много трудно ще откажеш да останеш в нейните владения, но този косъм ще те предпази от магията й. До теб ще достигне само женският и чар, който също е много силно оръжие, но поне сам ще си господар на сърцето и ума си. Решавай мъдро, когато времето настъпи и знай, че няма да имаш втори шанс!
След тези слова се присъединихме към групичката край огъня. Хорово пеене изпълваше полянката, като дори и нашите гласове придобиваха това вълшебно звучене. Силата на песента беше всепроникваща и изпълваше тялото ми с енергията на гората, на планината и на дивото. Народните мотиви се преплитаха с шумът от клоните и водните пръски в един вълшебен глас. Седемте момичета пееха на седем различни гласа и това допълнително засилваше очарованието на момента. След песните дойде ред и на легендите — древни истини, погледнати през призмата на времето. Колкото хубаво пееха, дваж по-хубаво разказваха за времената, когато хармонията не е била само в затънтените места, а по целия свят и във всеки един от нас. Легендите ставаха все по-истински и когато Магда започна своя разказ цялото ми внимание беше привлечено от нея. Половината и лице грееше осветено от луната, докато огънят хвърляше златисти отблясъци върху другата и половина. Гласът и беше плътен и нежен, омайващ и хипнотизиращ. Очите излъчваха топлина и сякаш ме милваха, а ръцете доизвайваха картината. Когато омаята започна да намалява се огледах и открих, че Никола и Стела липсват.
Надигнах се и тръгнах да ги търся. Само на няколко крачки от огъня, под короната на огромен бук видях две тела, сплетени в страстна прегръдка. Ръцете на Никола играеха своя танц с косата на Стела, като явно се стремяха към краищата на къдрите й, докато нейните ръце нежно масажираха врата му. Миг по-късно устните им се сляха в безумна целувка. Изчаках няколко минути и когато ми стана ясно, че скоро няма да приключат с любовната игра ги прекъснах:
— Никола, трябва да поговорим!
— Добре.
Направихме само няколко крачки встрани и гората от мрак ни погълна. Прокашлях се, защото не знаех как точно да започна, но явно Никола имаше същият проблем. Помълчахме известно време, след което реших, че трябва да заговоря първи:
— Никола… — някаква буца набъбваше в гърлото ми. Растеше все повече и повече.
— Кажи…
— Това наистина ли се случва?
— Мисля, че да…
— Какво ще правим? — гласът ми съвсем се загуби.
— Всеки е свободен да решава…