— Добре, ти какво ще правиш?
— По-скоро ще остана… Митак, това е шанса да направим нещата, които винаги сме си говорили, че искаме да направим. Природата, хармонията, свободата, всичко Митак, всичко, а и Стела е прекрасно момиче.
— Нещата не са такива, каквито си мислим — след тази реплика му предадох с две думи за разговора с прадядо, като наблегнах на предупреждението.
Никола се замисли за момент и тръсна глава, сякаш да изгони всяко съмнение:
— Това е така, но само Магда има такива сили. Погледни Стела! Сравни я с останалите. Та тя не е родена самодива, човече. Осиновили са я преди 17 години. Била е едва на няколко месеца. Вярно, че е хранена със самодивско мляко, но това не я прави една от тях. Все още не…
— Сериозно? — започнах да проумявам. — Означава ли това, че ще се върнеш с нея в града.
— Не мисля, че аз го искам, нито пък тя. Нима не разбираш шанса, който ни се дава.
— Би ми се искало да мога да дойда с теб, но ти знаеш защо трябва да се върна в Италия.
— Да знам…
— Никола, наистина не мога да остана! Има хора, които ме чакат, които ме обичат, които… — сълзи задавиха гласа ми.
— Разбирам те… — и неговият глас потреперваше. — Не си мисли, че няма хора, които обичам, и за които… — приятелят ми не успя да завърши репликата си защото ридаеше с глас.
— Никола, ще ми липсваш. — и аз не можех да сдържа сълзите си.
— И ти на мен приятелю.
Силната ни мъжка прегръдка изразяваше повече от всякакви думи.
— Да се върнем край огъня? Искам тази вечер да се веселим и този спомен да остане в нас завинаги.
Вместо отговор Никола тръгна към трепкащите светлинки и заключи разговора:
— Да, ние ще си останем приятели…
След тези думи се появихме при огъня. Там веселбата продължаваше с пълна сила. Самодивите се кикотеха и огласяха местността. Гласовете им бяха божествени, а виното, което се предаваше от ръка на ръка, още по-хубаво. Времето се разтягаше в един миг. Тази нощ беше прекрасна и оставането на моят приятел започна да избледнява в съзнанието ми. От време на време поемах меха със сълзите на лозята, включвах се във веселбата и се радвах на всичко това. Последният плътен облак отплава по небосвода, разкривайки изпълнената луна, която освети полянката в сребристо-синкава светлина. Водопада заблещука под лъчите на месечината и водни струи от светлина запяха в ритъма на горска песен. Вятърът разбуди гората и тя се включи със своя плътен глас. Босите нозе на самодивите запристъпваха в кръг около пламтящото огнище и мен самият. Нощните птици запяха своите тъжни и радостни песни. Цветята и тревите затанцуваха заедно с момичетата, чиито неземни гласове зазвъняха в едно с природата. Лунният блясък попи по ленените ризи и очерта телата им, които се движеха в магически ритуал от светлина и хармония. Благовонно ухание на целебни билки застла гората и мен самият. Пламъкът се разбуди и огря още по-страстно неустоимите им женски тела. Изцелен и замаян, почти не видях кога Никола и Стела бяха тръгнали към вътрешността на гората. Едва в последният момент забелязах как се очертаха силуетите им хванати за ръка, секунди преди да потънат в булото на мрака. Главата ми вече зашумя от изпитото вино, когато нежни ръце минаха по гарваново черната ми коса. Легнах в скута на Магда, а гласът и нашепваше обещания, които никоя земна девойка не можеше да ми даде. Ръцете и галеха лицето ми и се спускаха по гърба, където се спираха за миг и пак се качваха нагоре. Преплитаха се сред косите ми и пак се загубваха към раменете. Устните и се спуснаха към ухото ми и шепотът екна в главата ми. Още миг и щях да попадна под омаята на нейния чар, но лек сърбеж мина по безименния ми пръст. Погледнах го и видях, как пръстенът ми блещукаше. Сърбежът премина към китката, на която висеше русият косъм. Предупреждението на прапрадядо ми ме наведе на мисълта за Таня. Напрегнах сили, откопчих се от прегръдки на Магда и потънах в мрачната гора. Тичах. Тичах. Тичах. Препъвах се в израстъци от тъмнота, клони, разлюлени от вятъра, шибаха лицето ми, камъни вековни се ронеха изпод краката, а храстите ме спъваха и се увиваха около глезените. Видения изпълваха главата ми, а когато затворех очи ставаха още по-ярки и истински. Спомен. Мисъл. Спомен. Мисъл. Спомени за миговете прекарани с Таня и мисли за бъдещето, което би могло да ме очаква с Магда. Минало и бъдеще. На едната страна стоеше момичето, на което бях посветил голяма част от живота си, човекът, който ОБИЧАХ, но който с тази обич ме ограничаваше. Затварях се в рамките на общоприетото, заточвах се в мръсните и шумни градове. Ставах един от тях и влизах в системата. Всичко това от обич! От другата страна стояха синеоките планини със зелени гриви. Бистрите езера и шумните водопади. Горските пътечки, покрити с нападала шума през есента, снежнобели през зимата и още по-красиви лятото и пролетта. Поляните покрити с цветя и трева. Хаотични стъкълца от цветни мисли се удряха и въртяха в калейдоскоп. Бях попаднал на една адска въртележка от изоставен лунапарк. Краката ми все още бягаха надалеч, но мисълта ми вече бягаше към огъня. Внезапно всичко спря и притихна. Вятърът замлъкна и гората се притаи в тишина. Два образа изплуваха над останалото — Таня и Магда. Всичко отново се завъртя, но този път борбата не беше между природа и цивилизация, а между моята любов и природната магия. В този миг в съзнанието ми придоби очертания една полузабравена картина — лицето на моята любима, осветено от свещи. Разхвърлените пламъчета на обикновена човешка любов ме накараха да взема своето решение. Напрегнах последни сили изтощен от двубоя с другото си АЗ и продължих нощното бягство. Бягство обречено да завърши с неуспех. С неуспеха на всичко, което правим в живота си. С неуспеха на безсмислието на решенията, които взимаме, макар и никога да не сме сигурни, че те не са предопределени. Остава ни само да вярваме, че правим правилни решения спрямо нашата си ценностна система. И да вярваме, че те са добри. До моментът, в който просто спрем да взимаме решения. Лутане и бягство. Умора. Спокойствие. Сънят ме покри със сивото си було на забрава.