Вече твърдо бях решил да тръгваме пеш, когато се зададе една каручка предвождана от едно малко, но набито магаре. Движенията му показваха, че е доста силно, а гладкият му косъм, че се грижат добре за него. Някакъв леко чудноват дядо беше приседнал в нея, но дори не поддържаше юздите на животното. Разхвърлените му коси се сливаха със също така белите мустаци и завършваха в предълга брада. Дрехите му се състояха от нещо като дълга сива роба от груб плат, която покриваше цялото му тяло. Ритмичното потропване на копита по асфалта приближаваше и когато стигна до нас, дядото ни попита сърдечно:
— Към скалите ли сте момчета?
Успях да си помисля, че очите му излъчват приятна мека топлина.
— Да — усмихнахме се ние в отговор.
— Качвайте се, ще ви закарам — помаха подканящо старецът.
Не се поколебахме и внимателно седнахме от двете му страни. Заговорихме за ежедневни неща и от дума на дума, тема на разговор стана новият фюрер, както се изрази дядото. Ставаше въпрос за Буш.
— И за какъв дявол му беше тази война? Ами че това управник ли е? Целият свят да говори за него! Добрият управник се познава по това, че народът само знае за него, докато от лошите хората се боят и им се присмиват. Нима не знае, че войнственият и жестокият загива, при това не от естествена смърт, докато миролюбивият живее. Абе хубаво сме го казали ние — който нож вади от нож умира, ама пусти американци, още не им е дошъл акълът в главата… Всичките тези войни са само за пари! Момчета, от мен да знаете едно нещо — няма по-голяма опасност от жаждата за богатство. Не мога да ги разбера тези хора — милионерите. За какво са им толкова пари? Ами, че те не могат цял живот да ги изхарчат. Могат ли да изядат повече от толкова и толкова ядене на ден? Не могат! А могат ли да живеят в повече от една къща? Също не могат! Тогава за какво им е всичко това?
— Абе така е дядо, но да си беден и гладен също не е добре — прекъснах водопада от думи аз. Никола, както винаги предпочиташе само да слуша.
— Вярно е моето момче, но за друго ми беше думата. Както и да е, тъй като ви гледам с тази раница май сте планинарчета. Много добре сте го решили, то днес и утре са хубави дни, после времето се разваля.
— Прогнозата е за хубаво време до края на месеца — намеси се все пак Никола.
— Ти тези от телевизията и радиото не ги слушай, ами чувай какво ти пее дядо ти Боян. Когато планината боботи с гняв, метеоролозите да мълчат. Та, рекох хубаво сте решили да излезете из природата. Човек трябва да я познава, да живее в хармония с нея и да я обича. Но хайде, хайде, че вече стигнахме.
Слязохме от каруцата, благодарихме на дядото за возилото и за беседата и поехме към гората. Изпратиха ни последните реплики на този странен човек:
— И момчета, вървете смело по пътя си. Животът е като ей туй търкало на каруцата. Има и отгоре, има и отдоле. Но това, което е отгоре става отдоле, а пък туй дето е отдоле става отгоре.
Обърнахме се да го попитаме какво има предвид, но той вече беше изчезнал.
Пътеката се виеше неуморно нагоре, шмугваше се през гората, пресичаше реката и едва не се губеше по склоновете. Това беше и нашият път. Слънцето се беше изкачило високо в небето, откъдето лениво ни гледаше, обсипвайки ни с обич. Повечето ни дрехи бяха небрежно смачкани на топка и напъхани в раницата ми, оставяйки ни единствено по долни гащи, най-вече от благоприличие. Обувките бяха свалени и краката ни смело дишаха свободата на планинския въздух. Това не би било добра идея, предвид каменистата пътека, но ние цяло лято бяхме обикаляли Аязмото боси и сега този естествен масаж ни изпълваше с тонизираща енергия.
Вървяхме с равномерно темпо и попивахме вливащата се сила на земята и спускащата се милост на небето. Имах чувството, че мога да вървя така с години, но не ми се наложи. Никола беше пред мен и рязко спря. Трябваше или и аз да спра, или да се блъсна в него.
— Какво има! — възмутих се.
— Какво, та какво! Чакай да пусна една вода.
— Ходи се скатай зад онези дървета — вметнах аз. — Не че ще минат хора, но всичко се случва.
Много сериозен недостатък ми е това. Направо предизвиквам хората с такива явни коментари. От сорта на — „вземи си чадър вали“ или пък — „яденето е горещо, почакай да изстине“.
— А не бе, на пътеката ще пикая! Вярно, че няма кой да мине, то в тази планина освен горски духове и самодиви друго няма — добави той.